Сара Маас - Кулата на зората

Ако силите на Перингтън вече бяха достигнали дотук, ако Морат наистина стоеше зад убийството на принцесата… Безкрайно лесно щяха да склонят краля да се бие на страната на Дориан и Елин. Но Перингтън — Ераван беше твърде умен, за да допусне такава грешка.

И все пак, ако Каол съумееше да привлече към каузата им командира на хаганските пехотинци…

— Аз не участвам в такива игри, лорд Уестфол — каза Кашин, сякаш прочел нещо в очите на Каол. — Ще трябва да привлечете някого от братята и сестрите ми.

Каол потупа с пръст по страничната облегалка на стола си.

— Ще ме посъветвате ли нещо в тази насока?

Кашин изсумтя и се поусмихна.

— И други са идвали преди вас. От кралства, далеч по-богати от вашето. Някои имаха късмет, други — не. — Принцът надникна към краката на Каол и в погледа му пробяга съжаление. Съчувствието на мъж, разпознал го като воин. Каол се вкопчи в страничните облегалки на стола си. — Аз мога единствено да ви пожелая успех.

С тези думи принцът се отправи към вратите, бързешком поглъщайки разстоянието с дългите си крака.

— Ако Перингтън наистина има свой човек тук — подхвана Каол, когато Кашин достигна вратите, — вече сте се убедили, че всички в двореца ви са в смъртна опасност. Необходимо е да предприемете нещо.

Кашин спря с ръка върху резбованата дръжка на вратата и надзърна през рамо.

— Защо според вас помолих чуждестранен лорд за помощ?

Сетне принцът напусна, оставяйки думите си да висят в благоуханния въздух. Тонът му не бе презрителен, нито обиден, а воинската му откровеност…

Каол се помъчи да овладее дишането си, колкото и да бушуваха мислите му. Не беше видял черни пръстени и нашийници наоколо, но пък и не се беше оглеждал. Дори не му бе хрумнало, че сянката на Морат може да е стигнала толкова надалеч.

Той потри гърдите си. Трябваше много да внимава в този двор. Да внимава какво говори пред хората — и в тази стая.

Още се взираше в затворената врата, разсъждавайки върху загатнатия смисъл в думите на Кашин, когато слугинята излезе иззад паравана. Беше заменила туниката и панталона си със завързан халат от ефирна, почти прозрачна коприна, който не оставяше нищо на въображението.

Каол едва се стърпя да не извика Несрин.

— Само ме измий! — нареди той с възможно най-отчетливия си и категоричен глас.

Момичето нито се притесни, нито изпита видимо колебание. Веднага му стана ясно, че го бе вършило и преди, и то безброй пъти.

— Не съм ви по вкуса ли? — попита то.

Прям, директен въпрос. Плащаха му добре, както и на всички други слуги тук. Дошло бе по своя воля и лесно можеше да си намери заместница, без да рискува работата си.

— Напротив — отговори Каол почти откровено, отказвайки да спусне погледа си под нивото на очите му. — Прекрасна си. — Додаде. — Но сега искам само вана. — Сетне добави за по-сигурно: — Нищо друго.

Очакваше да зърне благодарност в очите й, но слугинята кимна безизразно. Дори пред нея трябваше да внимава какво приказва. Какво обсъждаха с Несрин в апартамента.

Откакто Несрин се бе затворила в стаята си, зад вратата й не се чуваше нито звук. Пълната тишина продължаваше и сега.

Затова Каол махна на слугинята да избута количката му в банята — стая с бели и сини плочки, вече обгърната в гъста пара.

Количката се търкаляше по килими и мрамор, заобикаляйки мебелите с лекота. Несрин я беше намерила във вече пустеещите лечителски катакомби на рифтхолдския замък точно преди да отплават насам. Навярно беше от малкото вещи, изоставени от бягащите лечителки.

Оказваше се по-лека и маневрена от очакваното; големите колела от двете страни на седалката се въртяха услужливо дори когато сам ги движеше с помощта на тънките метални обръчи за прихващане. От явната тромавост на други колички я открояваха двете малки предни колелца от двете страни на поставките за крака, които се въртяха на ос във всяка избрана от него посока. Сега плавно се обърнаха към парната завеса в банята.

Огромен вграден басейн заемаше по-голямата й площ. По повърхността на горещата вода лъщяха благовонни масла, сред които се стелеха разпилени цветни листенца. Малко прозорче, разположено високо в далечната стена, предлагаше изглед към зелената градина; свещи позлатяваха кълбетата пара.

Разкош. Същински разкош, докато градът му страдаше. Докато молеха за помощ, която не получаваха. Дориан би останал. Само абсолютното поражение без всякакъв шанс за оцеляване би го убедило да напусне столицата. Каол се зачуди дали магията му бе изиграла някаква роля. Дали бе помогнала на някого.