Сара Маас - Кулата на зората

Слугинята смотолеви, че щяла да му напълни ваната; говореше езика им доста тромаво в сравнение с хагана и потомците му. Не че той самият имаше право да коментира: все пак не владееше добре никой от другите езици на собствения си континент.

Жената се шмугна зад резбования дървен параван, който несъмнено водеше към банята, а Каол надникна през открехнатата врата на спалнята си към затворената стая на Несрин отвъд бледия мрамор на фоайето.

Не трябваше да напускат Рифтхолд.

Не че щеше да предотврати случилото се, но… Съзнаваше как ще се отрази мъчителната неизвестност на Несрин. Какво й причиняваше вече.

Дориан не беше мъртъв, повтаряше си. Беше се измъкнал. Избягал. Ако беше в плен на Перингтън — на Ераван, — щяха да разберат. Принц Аргун щеше да е научил.

Неговият град, превзет от вещиците. Чудеше се дали Манон Черноклюна бе предвождала атаката.

Помъчи се — безуспешно — да направи равносметка на дълговете, висящи помежду им. Елин пощади живота на Манон при храма на Темис, но в замяна Манон им предостави жизненоважна информация за Дориан, докато още беше под контрола на Валгите. Квит ли бяха тогава? Нещо като съюзници?

Нямаше смисъл да се надява, че Манон ще се обърне срещу Морат. Въпреки това изпрати безмълвна молитва към онзи бог, който го слушаше в момента, да брани Дориан, да отведе краля му в безопасни земи.

Дориан щеше да оцелее. Беше достатъчно умен, достатъчно даровит. Каол не приемаше никакъв — никакъв — друг ход на събитията. Дориан бе жив на някое безопасно място. Или пътуваше към него. А като изникнеше удачен момент, Каол щеше да изкопчи още информация от най-големия принц. Нищо че беше в траур. Щеше да изтръгне всичките му сведения до последното. А накрая щеше да накара слугинята да разпита из търговските кораби за още вести относно нападението.

Нищо — никой не казваше нищо за Елин. Къде беше, какво правеше. Елин, заради която вероятно бе загубил шанса си за съюз с хагана.

Той стисна зъби и още ги стискаше, когато вратите на апартамента се отвориха и висок, широкоплещест мъж влезе, сякаш се намираше у дома си.

Всъщност беше точно така. Принц Кашин идваше сам и невъоръжен, но пък се движеше със спокойствието на човек, уверен в непоклатимата сила на тялото си.

Също както и той самият се беше разхождал из двореца в Рифтхолд.

Каол сведе глава за поздрав, а принцът затвори вратите и впери преценяващ воински поглед в него — дързък и пронизителен. Щом кафявите му очи най-сетне срещнаха тези на Каол, Кашин каза на адарлански:

— Травми като вашата не са рядкост тук и съм виждал множество такива, особено сред племената на конниците. Народът на семейството ми.

Каол нямаше особено желание да обсъжда травмите си нито с принца, нито с когото и да било, ето защо просто кимна.

— Предполагам.

Кашин килна глава, оглеждайки наново Каол, и тъмната му плитка се плъзна върху едното му мускулесто рамо. Явно беше доловил неохотата му да подхваща тази тема.

— Баща ми наистина държи да вечеряте с нас. И не само днес, а всяка вечер до края на престоя ви тук. Кани ви на своята маса.

Съвсем очаквана покана за всеки чуждестранен пратеник и несъмнена чест да седиш на масата на хагана, но да изпрати сина си да я отправи… Каол обмисли внимателно следващите си думи и накрая избра най-логичната:

— Защо?

Очакваше, че семейството ще се постарае да остане сплотено след загубата на най-младия си член. А да поканят непознати сред тях…

Принцът стисна челюсти. Не бе свикнал да прикрива емоциите си подобно на тримата си по-големи братя и сестра си.

— Аргун докладва, че в двореца ни нямало шпиони на херцог Перингтън, както и че хората му още не са стигнали дотук. Аз обаче съм на друго мнение. А Сартак… — Принцът се възпря, като че не желаеше да намесва брат си… а може би и негов бъдещ съюзник. Кашин направи гримаса. — Неслучайно избрах да живея сред войници. Двусмислените реплики в двора…

Каол се изкуши да отвърне, че го разбира напълно, че и той се бе чувствал така през по-голямата част от живота си. Вместо това попита:

— Смятате, че силите на Перингтън вече са проникнали в двора?

Доколко бяха запознати Кашин и Аргун със силите на Перингтън — наясно ли бяха, че валгски крал бе надянал кожата му? Познаваха ли армиите му, по-кошмарни, отколкото можеха да си представят? Но тази информация… Възнамеряваше да я запази за себе си, да я използва някак, ако Аргун и хаганът не разполагаха вече с нея.