Сара Маас - Кулата на зората

За щастие, Каол сдържа езика зад зъбите си. Макар и кафявите му очи да кипяха заради слабо прикритата заплаха.

Хаганът надникна в последното, четвърто ковчеже. Инкрустирани със скъпоценни камъни гребени и четки за коса, изящни шишенца за парфюми, сътворени от най-изкусните адарлански стъклари — строители на двореца, който Елин бе разрушила.

— Затова идвате да ме привлечете към каузата си. И аз ще си помисля по време на престоя ви тук. Защото, естествено, пристигате при нас и с друга цел.

Белязаната му, окичена с бижута ръка махна вяло към стола на Каол. Бронзовите бузи на спътника й пламнаха, но той не трепна дори, не се сви. Несрин свика същата сила.

— Аргун ме уведоми, че травмите ви са пресни, че сте ги получили, когато стъкленият дворец е избухнал. Явно кралицата на Терасен не е прикривала особено съвестно съюзниците си.

Всички присъстващи — и принцовете, и слугите, надзърнаха към краката на Каол. Някакво мускулче по челюстта му потрепна нервно.

— Тъй като отношенията ви с Доранел вече са доста обтегнати, отново благодарение на Елин Галантиус, предполагам, че единственият отворен път към изцелението ви е тук. В Торе Сесме.

Хаганът сви рамене — мимолетен издайнически белег, подсказващ за вироглавия млад воин от миналото му.

— Обичната ми съпруга дълбоко би се разстроила, ако отнема на ранен човек шанса да се излекува — императрицата я нямаше в залата, осъзна най-внезапно Несрин, — затова, разбира се, ще ви допусна в Торе. Дали лечителките ще склонят да ви помогнат, зависи изцяло от самите тях. Дори аз нямам контрол над Торе.

Торе — кулата. Тя господстваше над южния край на Антика, кацнала върху най-високия му хълм с изглед към града, стелещ се надолу към зеленикавото море. Обитаваха я най-знаменитите лечителки на света и служеше като храм на Силба, богинята лечителка, благословила последователите си. От трийсет и шестте божества, които империята бе приветствала през вековете, божества от далечни и близки религии, събрани в града на боговете, Силба се ползваше с неоспоримо върховенство.

Каол изглеждаше така, сякаш преглъща живи въглени, но за радост, съумя да сведе глава.

— Благодаря ви за великодушието, Велики хагане!

— Починете тази вечер. Ще ги осведомя, че утре сутринта ще сте готов. Тъй като вие не можете да се качите в кулата, ще ви изпратят някого от своите. Ако склонят да ви лекуват.

Пръстите на Каол потрепнаха в скута му, ала той не ги сви в юмруци. Несрин още не смееше да си поеме дъх.

— На тяхно разположение съм — рече стегнато Каол.

Хаганът затвори и последното ковчеже с бижута.

— Задръжте си даровете, посланико на Елин Галантиус, Ръка на краля. Нямам нито потребност, нито желание да ги приема.

Каол вирна глава, като че нещо в тона на Урус я бе впримчило.

— Защо?

Несрин едва не подскочи. Явно никой не оспорваше така дръзко решенията на хагана, ако съдеше по гневната изненада в очите му и погледите, които си размениха потомците му.

Но Несрин разпозна и искрица от нещо друго в очите на владетеля. Изтощение.

Погледът й наново попадна върху белите знамена по прозорците, каквито се вееха из целия град, и нещо мазно се плъзна по вътрешностите й. Пак надникна към шестимата наследници.

Не бяха шестима.

Петима. Присъстваха само петима.

Траурни знамена в хаганския дворец. Из целия град.

Този народ не скърбеше, не и както адарланския, който надяваше черни дрехи и жалееше за покойниците с месеци. Дори в хаганското семейство животът продължаваше; не тъпчеха мъртъвците си в каменни катакомби и гробници, а ги покриваха с бели платна, полагайки ги под открито небе в отцепена, свещена земя из далечните степи.

Несрин обходи с очи подредените в редица наследници. Присъстваха петимата най-големи. Тъкмо когато си даде сметка, че Тумелун, най-малката сестра — едва на седемнайсет, — я нямаше, хаганът заяви на Каол:

— Шпионите ви наистина са безполезни, щом не сте узнали.

С тези думи закрачи към трона, позволявайки на Сартак да пристъпи напред. Бездънните очи на втория по големина принц бяха забулени от тъга. Той кимна безмълвно на Несрин. Да. Да, подозренията й бяха верни…

Плътният, приятен глас на Сартак изпълни залата:

— Обичната ни сестра Тумелун загина неочаквано преди три седмици.

О, богове! Толкова думи и ритуали бяха пренебрегнали; неприкритият им зов за помощ във войната бе така неуместен, нетактичен…

В горестната тишина Каол срещна погледите на всички принцове и принцеси, а накрая и този на изтезания хаган.