Сара Маас - Кулата на зората

— Моите най-искрени съболезнования!

Несрин на свой ред пророни:

— Нека северният вятър я отнесе към по-зелените поля!

Само Сартак благоволи да кимне в знак на признателност.

Другите ги гледаха студено, сковано.

Несрин стрелна безмълвно и предупредително Каол — в никакъв случай не биваше да разпитва за смъртта й. Той разчете изражението й и кимна.

Хаганът зачопли с нокът някакво ръбче върху резбования си трон и тишината натежа, подобно на някое от палтата, с които легендарните конници още се бранеха от безмилостния северен вятър из степите и грубите си дървени седла.

— Плаваме от три седмици — опита да обясни с посмекчен глас Каол.

Урус не понечи да изрази разбиране.

— Това обяснява и защо очевидно не сте получили другата вест; защо още не знаете, че тези студени скъпоценности ще са по-необходими на вас самите. — Устните на хагана се извиха в безрадостна усмивка. — Шпионите на Аргун ни донесоха новини от един кораб тази сутрин. Кралската хазна в Рифтхолд вече е недостъпна за вас. Херцог Перингтън и ордата му от летящи страшилища са превзели столицата ви.

Тишина, пулсираща и глуха, обля Несрин като вълна. Тя не знаеше дали Каол диша.

— Нямаме сведения за местонахождението на крал Дориан, но той им е предал Рифтхолд. Сетне избягал под прикритието на нощта, ако може да се вярва на слуховете. Градът е превзет. Всичко на юг от Рифтхолд вече принадлежи на Перингтън и вещиците му.

Несрин съзря първо лицата на племенниците си.

После и това на сестра си. И на баща си. Видя кухнята им, пекарната. Крушовите тарталети, сложени да изстиват върху дългата дървена маса.

Дориан ги беше изоставил. Изоставил ги беше, за да… какво? Да намери помощ? Да оцелее? Да изтича при Елин?

Дали кралската стража бе останала да се сражава? Дали някой се беше борил за невинните обитатели на града?

Ръцете й трепереха. Но не я интересуваше. Не я интересуваше дали тези хора, обгърнати в богатства, й се присмиват.

Децата на сестра й, най-голямото щастие в живота й…

Каол се взираше в нея от количката: С празно изражение. Лишено от мъка, от недоумение.

Пурпурнозлатистата униформа започваше да я задушава. Да я стяга като усмирителна риза.

Вещици и уивърни. В техния град. С железните им зъби и нокти. Как ли бяха разкъсвали човешка плът, изтезавайки… Семейството й… семейството й…

— Татко.

Сартак пак беше пристъпил напред. Ониксовите му очи прескочиха няколко пъти между Несрин и хагана.

— Гостите ни са пропътували дълъг път. Като оставим политиката настрана — той стрелна неодобрителен поглед към Аргун, който изглеждаше доволен от новината, разтърсила зеления мрамор под ботушите й, — ние сме гостоприемна нация. Нека си починат няколко часа. А след това да вечерят с нас.

Хасар дойде до Сартак, взирайки се укорително в Аргун. Но едва ли заради злорадството му, а по-скоро задето не й беше съобщил новината предварително.

— Никой гост, посетил дома ни, не бива да остане неприветстван.

Ала колкото и приветливо да звучаха думите й, тонът й далеч не отговаряше на тях.

Баща им ги изгледа учудено.

— Така е. — Урус махна на слугите до далечните колони. — Отведете ги в покоите им. И изпратете послание до Торе да ни пратят най-добрата си лечителка. Хафиза, ако благоволи да слезе от кулата.

Несрин почти не чу останалото. Щом вещиците държаха града, то Валгите, превзели го в началото на лятото… Нямаше кой да се бори срещу тях. Кой да закриля роднините й.

Ако изобщо бяха оцелели.

Не можеше да диша. Да разсъждава.

Не трябваше да напуска Рифтхолд. Да приема този пост.

Нищо чудно вече да бяха мъртви или да страдаха. Мъртви. Мъртви.

Не забеляза как една слугиня идва да избута стола на Каол. Едва долови как той преплита пръсти с нейните.

Несрин дори не се поклони на хагана на излизане от залата.

Единствено техните лица бяха пред очите й.

Дечицата. Усмихнатите дечица на сестра й с изпъкналите си заоблени коремчета.

Не биваше да идва.

Несрин беше изпаднала в шок.

А Каол не можеше да отиде при нея, да я грабне на ръце и да я прегърне силно.

Особено след като се понесе с безмълвна, призрачна вялост право към една от спалните на разкошния апартамент, който им бяха приготвили на първия етаж на двореца, и затвори вратата след себе си. Сякаш бе забравила, че на света съществува някой друг.

Не я винеше.

Каол позволи на слугинята, стройна млада жена с кестенява коса, спускаща се на тежки къдрици до финия й кръст, да го откара във втората спалня. Апартаментът предлагаше изглед към овощна градина и бълбукащи фонтани през жива завеса от розови и лилави цветове, извиращи в живописно изобилие чак от саксиите на горния балкон. А високите прозорци на спалнята му всъщност бяха врати.