Сара Маас - Кулата на зората

Дориан щеше да се спаси, да открие съюзници. Съзнаваше го до мозъка на костите си, макар и стомахът му да се свиваше болезнено. Нямаше как да помогне на краля си оттук — освен като подсигури този съюз. Макар и всеки инстинкт в тялото му да го тласкаше към Адарлан, към Дориан, Каол щеше да довърши започнатото.

Почти не усети как слугинята събу ботушите му с няколко ловки движения. И въпреки че поне това можеше сам, едва забеляза как съблича тюркоазения му жакет, после и ризата под него. Но се изтръгна от унеса си, когато девойката се зае да сваля панталоните му, и се наведе да й помогне, стиснал зъби, докато двамата се трудеха в неловко мълчание. Чак когато слугинята посегна да махне и бельото му, Каол я хвана за китката.

Двамата с Несрин още не се бяха докосвали. След един злополучен изблик на страст преди три дни, докато бяха в кораба, така и не бе опитал отново. Колкото и да му се искаше. Повечето сутрини се будеше с болезнен копнеж по нея, особено като споделяха едно легло в общата си каюта. Ала мисълта да лежи безпомощно, да не я обладае както преди… Точно това пресече всяко желание у него. Макар и да бе благодарен, че една определена част от тялото му безспорно работеше.

— И сам мога да вляза — обяви Каол и преди слугинята да е помръднала, свика цялата си сила в ръцете и гърба си и се помъчи да се надигне от стола с безцеремонен похват, който бе усъвършенствал през дългите дни по море.

Първо щракна спирачката на колелата и звукът отекна по камъка и водата. С няколко движения се премести до ръба на седалката и свали стъпалата си от дървените поставки, извъртайки целите си крака наляво. С дясната ръка стисна ръба на седалката до коленете си, а лявата сви в юмрук, преви се надве и я опря на хладните, овлажнени от парата плочки. Хлъзгави…

Слугинята само дойде да разпъне плътна бяла кърпа пред него и се отдръпна. Той й благодари със сдържана усмивка и пак опря левия си юмрук в пода, но този път върху мекия плат, разпределяйки тежестта си по протежението на изпънатата си ръка. Сетне вдиша дълбоко, все още вкопчил пръсти в ръба на количката, и внимателно започна да се свлича към пода. Докато отместваше бавно задните си части от седалката, коленете му се свиха неочаквано.

Стовари се тежко на мрамора, но поне беше слязъл от количката, и то без да се прекатури като при първите няколко опита на кораба.

Завлече се предпазливо до стълбите на басейна, така че да потопи ходилата си в топлата вода, точно над второто стъпало. Слугинята мигновено влезе във водата, грациозна като чапла, и ефирният й халат стана прозрачен като роса. С нежни, но стабилни ръце го хвана под мишницата и му помогна да седне на най-горното стъпало. После на по-долното, и на по-долното, докато водата не го покри до раменете. И пищните й, стегнати гърди не се озоваха точно пред очите му.

Слугинята като че ли не забеляза. Каол веднага извърна поглед към прозореца, а тя се пресегна към малкия поднос с тоалетни принадлежности, който беше закрепила до ръба на басейна. Масла, четки и пухкави кърпи. Докато не го гледаше, Каол свали бельото си и го подхвърли с шумен, мокър плясък върху мраморния под.

Несрин още не се бе показала от стаята си.

Затова той просто затвори очи, отдавайки се на грижите на слугинята, умислен какво да стори оттук нататък.

От всички стаи в Торе Сесме тази беше любимата на Ирен Тауърс.

Навярно защото разположението в самия връх на кулата от светъл камък й осигуряваше несравним изглед към залеза над Антика.

Или защото тук за пръв път от почти десет години бе изпитала поне зрънце сигурност. Тук за пръв път видя древната жена, която сега седеше от другата страна на осеяното с листове и книги писалище, и чу думите, променили всичко: „Добре дошла си да останеш, Ирен Тауърс“.

Оттогава бяха минали повече от две години.

Две години, през които работи и живя тук, в тази кула, в този град на толкова много народи, продоволствия и скрити познания.

Това място сякаш се бе пръкнало от мечтите й и тя сграбчваше с две ръце всяка възможност, всяко предизвикателство. Учеше, слушаше, упражняваше се и спасяваше съдби, променяше ги, докато не се изкачи до най-горното стъпало, подобаващо на класата й. Докато млади и стари лечителки, обучавали се цял живот, не започнаха да търсят дъщерята на безизвестна лечителка от Фенхароу за съвет и помощ.

Магията й бе от полза. Приказна, разкошна магия, която я оставяше без дъх и така изцеждаше силите й, че понякога не смогваше да стане от леглото дни наред. Магията си имаше своя цена — и за лечителя, и за пациента. Но Ирен беше готова да я плати. Никога не съжаляваше за последиците от някое изтощително лечение.