Сара Маас - Кулата на зората

— Който е живял с богатствата на баща си. Богатствата на моя народ. Макар и той самият да не е участвал, фактът, че просто е гледал отстрани как… — Светлите каменни стени сякаш я притискаха; струваше й се, че дори масивната кула под тях започва да се клати. — Имаш ли представа какво правеха хората на краля през онези години? Какво вършеха армиите му, войниците му, стражите му? А сега искаш от мен да лекувам командира им?

— Така е с нашия занаят. На всички лечителки се налага да взимат подобни решения.

— И на теб, така ли? Във вашето мирно кралство?

Лицето на Хафиза притъмня. Не от гняв, а от мрачни спомени.

— Веднъж ме помолиха да излекувам мъж, ранен по време на бягство от стражите. След като бил извършил престъпление, толкова невъобразимо, че… Стражите ми разказаха, преди да вляза в килията му. Искаха да го позакрепя, за да оцелее до съда. Несъмнено щяха да го екзекутират; разполагаха и със свидетели, и с предостатъчно доказателства. Еретия бе видяла последната му жертва. Затова застана пред съда и го уличи с показанията си. — Върховната лечителка преглътна. — Бяха го оковали в килията му и изглеждаше толкова зле, че… знаех, че мога просто да увелича вътрешното му кървене с магията си. Никой нямаше да разбере. Щеше да е мъртъв до сутринта и никой нямаше да дръзне да ме обвини. — Тя впери очи в стъкленицата със синия еликсир. — За пръв път бях на косъм от убийство. Исках да го убия заради престъпленията му. Светът щеше да е по-добро място без него. Опрях ръце в гърдите му, готова да го сторя. Но тогава си спомних. Спомних си клетвата, която бях положила, както и че искаха от мен да го изцеря, само и само да му въздадат справедливост заради жертвите му. И техните семейства. — Погледът й срещна този на Ирен. — Нямах право на това възмездие.

— Какво стана? — попита с треперлив глас Ирен.

— Той не се призна за виновен. Въпреки веществените доказателства от страна на Еретия, въпреки покъртителния разказ на жертвата. Беше същинско чудовище. Обявиха го за виновен и го екзекутираха по изгрев на идния ден.

— Ти гледа ли екзекуцията?

— Не. Върнах се тук. Еретия я гледа. Изправила се най-отпред в публиката и останала, докато не извозили трупа му с количка. Останала заради жертвите, които нямали смелост да гледат. Като се върна, и двете си изплакахме очите.

Ирен помълча за миг, колкото ръцете й да спрат да треперят.

— Значи трябва да излекувам този мъж, за да получи справедливост другаде?

— Не знаеш историята му, Ирен. Съветвам те да я изслушаш, преди да мислиш за такива неща.

Ирен поклати глава.

— Няма да си получи заслуженото. Не и щом е служил на стария, а сега и на новия крал. Не и ако е достатъчно хитър, за да се окопае във властта. Знам как е в Адарлан.

Хафиза се взря в нея.

— В деня, в който влезе в тази стая ужасяващо измършавяла и покрита с прахоляк от стотици друмища… Усетих дарба, на каквато не се бях натъквала дотогава. Погледнах в красивите ти очи и едва не ахнах от суровата сила, таяща се в тях.

Разочарование. Разочарование се четеше по лицето на Върховната лечителка, в гласа й.

— Казах си — продължи Хафиза: — „Къде се е крило това момиче? Кой бог го е отгледал и го е довел до прага ми?“. Роклята ти висеше на дрипи около глезените ти, а ти влезе с изправен гръб като същинска благородничка. Сякаш бе наследницата на самата Камала.

Докато не изсипа парите си върху писалището й, рухвайки само след броени секунди. Не й се вярваше първата Върховна лечителка някога да бе постъпвала така.

— Виж дори фамилията си: Тауърс 1 1 От английската дума tower — кула. — Б. пр. . Навярно говори за древната връзка на прабабите ти с Торе. В онзи момент се запитах дали най-сетне не съм открила моята наследница, достойната си заместница.

Ирен почувства думите й като удар в корема. Досега Хафиза дори не бе загатвала, че…

„Остани“, беше я призовала Върховната лечителка. Не само за да продължи обучението си, но и за да заеме поста й някой ден.

Ала Ирен нямаше желание да наследява тази стая. Не — очите й вечно бяха отправени отвъд Тясното море. Дори сега… безспорно такава чест не можеше да се опише по никакъв начин, но на нея й се струваше някак празна.

— Попитах те какво възнамеряваш да правиш с познанията, които си дошла да ти предам — поде пак Хафиза. — Помниш ли отговора си?

Ирен го помнеше. Не го беше забравила нито за миг.

— Отговорих, че искам да ги използвам за добро. За да постигна нещо в безполезния си, пропилян живот.