Сара Маас - Кулата на зората

Именно тези думи я водеха през годините заедно с бележката, която неизменно носеше със себе си, прехвърляйки я от джоб в джоб, от рокля в рокля. Послание от мистериозна странница, навярно дори богиня, надянала кожата на пребита млада жена, чието злато я бе довело дотук. Бе я спасило.

— И ще постигнеш, Ирен — рече Хафиза. — Един ден ще се завърнеш в родината си и ще вършиш добро, ще твориш чудеса. Но преди това имам една-единствена молба към теб. Помогни на този младеж. Лекувала си подобна травма и преди, ще се справиш и сега.

— Защо не го сториш ти?

За пръв път се чуваше да произнася толкова детински, неблагодарни думи.

Хафиза й отвърна с бледа, горчива усмивка.

— Не аз имам нужда от лечение.

Ирен знаеше, че учителката й не говореше и за лечението на мъжа. Тя преглътна с усилие заради буцата в гърлото си.

— Имаш душевна рана, Ирен. Не те коря, че си я оставила да гноясва през последните години. Но ще те държа отговорна, ако й позволиш да се превърне в нещо още по-лошо. И ще скърбя за теб.

Устните на Ирен потрепериха и тя ги стисна, примигвайки, за да разсее паренето в очите си.

— Премина изпитанията по-добре от всеки, качвал се някога в кулата — пророни тихо Хафиза. — Но нека това е личното ми изпитание към теб. Последното. За да може, когато решиш да си тръгнеш, да те изпратя на война със знанието, че… — Хафиза долепи длан до гърдите си. — Че накъдето и да те отведе този път, в какъвто и мрак, ще се справиш.

Ирен преглътна и тъничкия звук, който опита да се изтръгне от гърлото й. Тя извърна очи към града, чиито светли каменни сгради се къпеха в последните лъчи на залязващото слънце. През отворените прозорци зад Върховната лечителка нахлу нощният полъх, пропит с благоуханието на лавандула и карамфил, който охлади лицето й, разрошвайки бухналата бяла коса на Хафиза.

Ирен пъхна ръка в джоба на светлосинята си рокля и пръстите й се сключиха около познатото сгънато парче пергамент. Тя го стисна в юмрук, както често бе правила в кораба на път към Южния континент; през първите й седмици тук, когато я мъчеше несигурност въпреки одобрението на Хафиза; през дългите часове и тежки дни на обучението й, когато едва бе смогвала да запази самообладание.

Бележка, оставена от една непозната, която само за няколко часа бе спасила живота й и й бе дарила свобода. Ирен така и не научи името на младата жена, носеща белезите си, както някои дами носеха най-изисканите си бижута. Жената, която, макар и обучена да убива, беше платила образованието на една лечителка.

Толкова много неща, толкова много хубави неща бяха произтекли от онази съдбовна нощ. Понякога Ирен се чудеше дали изобщо се бе случила; вероятно щеше да реши, че просто е сънувала, ако ги нямаше бележката в джоба й и втория предмет, който Ирен не бе продала дори след като златото се изчерпа.

Изящната брошка от злато и рубини, струваща повече от цели квартали на Антика.

Цветовете на Адарлан. Ирен така и не разбра откъде бе дошла спасителката й, кой беше запечатал толкова жестоки синини по красивото й лице, но и тя говореше за Адарлан като нея самата. Като всички деца, загубили най-скъпото заради Адарлан — децата с домове, тънещи в пепел, кръв и руини.

Ирен плъзна палец по късчето пергамент и думите, изписани от вътрешната му страна:

Ирен вдиша първия нощен полъх, аромата на подправки и морска сол, който той внесе в Торе.

Накрая върна поглед към Хафиза, която я наблюдаваше със спокойно, търпеливо лице.

Ирен щеше да съжалява, ако откажеше. Хафиза щеше да се примири, но Ирен знаеше, че независимо дали решеше да напусне, или да остане… щеше да съжалява. Да се връща в мислите си към този момент. И да се пита дали не е подходила неблагодарно към изключителната доброта на учителката си. Както и какво би казала майка й за това.

И дори този мъж да идваше от Адарлан, дори да бе изпълнявал нарежданията на адарланския касапин…

— Ще го прегледам. Ще преценя състоянието му — склони най-накрая тя. Гласът й потръпна съвсем леко и тя стисна парчето хартия в джоба си. — И тогава ще преценя дали съм съгласна да го лекувам.

Хафиза обмисли думите й.

— Звучи ми справедливо, момиче — отсъди тихо.

Ирен въздъхна пресекливо.

— Кога?

— Утре — рече Хафиза и Ирен се скова. — Хаганът моли да се явиш в покоите на лорд Уестфол утре.

Каол почти не мигна. Отчасти заради непоносимата жега, отчасти защото се намираха в опечаления дом на несигурен съюзник, навярно пълен с шпиони и скрити опасности — навярно дори от Морат, — и отчасти заради случилото се с Рифтхолд и всичко свидно за него, намиращо се там.