Сара Маас - Кулата на зората

Той, от своя страна, прояви дързостта да се поинтересува дали евентуално тя желаеше да спят в една стая.

Затръшнатата в лицето му врата беше достатъчно красноречив отговор.

Затова Каджа му помогна да си легне, а той цяла нощ се мята потен в леглото, ядосан, задето не можеше да изрита чаршафите с крака, вместо да ги отмята с ръце. Не го облекчи дори и прохладният полъх откъм хитроумната система за проветрение — високи кули сред куполите и шпиловете на града улавяха вятъра, отвеждаха го към канали под двореца, за да се охлади, и го разпръскваха по стаите и залите.

Двамата с Несрин от самото начало не ги биваше в разговорите. Бяха опитвали, но обикновено с катастрофални резултати.

Правеха всичко по грешния начин и Каол се проклинаше отново и отново, задето не съумяваше да се сближи истински с нея. Задето дори не се мъчеше да бъде по-добър.

Несрин почти не го бе поглеждала през последните десет минути, докато чакаха лечителката. Лицето й беше изнурено, дългата й до раменете коса — провиснала. Не носеше капитанската си униформа, а обичайните си дрехи — тъмносиня туника и черен панталон. Сякаш не понасяше адарланските цветове.

Каджа пак го беше облякла в тюркоазения жакет и дори беше излъскала катарамите по предницата му. В работата й се долавяше притаена гордост, а не плахостта на повечето дворцови слуги в Рифтхолд.

— Закъснява — измърмори Несрин. Богато украсеният дървен часовник в ъгъла наистина показваше, че лечителката закъснява с десет минути. — Да изпратим ли някого, за да провери дали изобщо ще дойде?

— Дай й още малко време.

Несрин спря пред него с изразителна гримаса на лице.

— Трябва да започнем веднага. Нямаме време за губене.

Каол си пое въздух.

— Разбирам, че искаш да се върнеш при семейството си…

— Няма да те пришпорвам. Но дори един ден може да е от значение.

Каол забеляза браздите на тревога около устата й. Не се и съмняваше, че около неговата се забелязваха същите. Тази сутрин с огромни усилия бе загърбил притесненията за Дориан.

— Като дойде лечителната, защо не намериш роднините си в града? Може пък да имат вести за семейството ти в Рифтхолд.

Тя махна рязко с фината си ръка.

— Ще те изчакам.

Каол вирна вежди.

— Крачейки нервно през цялото време?

Несрин седна бавно на най-близкия диван и златистата коприна изшумоли под скромната й тежест.

— Дойдох да ти помогна. С това, както и с общата ни кауза. Няма да избягам заради собствените си грижи.

— Ами ако ти заповядам?

Тя поклати глава и тъмната й коса се люшна.

Преди Каол да успее да й даде въпросната заповед, на масивната дървена врата се почука отривисто.

Несрин извика на халха дума, която вероятно значеше „влез“, и се чуха приближаващи стъпки. Един чифт — тихи и леки.

Вратата на всекидневната се отвори плавно под натиска на ръка, чиято кожа бе с меден оттенък.

Очите й първи се запечатаха в съзнанието му.

Навярно спираше хора по улицата със златистокафявите си ириси, толкова ярки, че сякаш нещо ги озаряваше отвътре. Косата й бе буен водопад от наситенокестеняво сред проблясъци на тъмно злато, едва забележимо усукана в краищата, стигащи чак до слабата й талия.

Движеше се с невероятна грация и краката й, обути в удобни черни пантофи, прекосиха пъргаво и непоколебимо стаята, като че или не съзираше пищното обзавеждане, или то не я интересуваше.

Беше млада, вероятно само с година-две над двайсетте.

Но очите й… те бяха далеч по-стари.

Тя спря при резбования дървен стол срещу златистия диван и Несрин скочи на крака. Лечителната — нямаше начин да е друга с премерената си елегантност, бистри очи и семпла рокля от бледосин муселин — погледна единия, сетне и другия. Беше с няколко сантиметра по-ниска от Несрин, със същото фино телосложение, но въпреки крехката й фигура… Той не задържа очи върху природните дадености, с които бе надарена лечителката.

— От Торе Сесме ли идваш? — попита Несрин на езика на Каол.

Лечителката само продължи да се взира в него. Удивителните й очи заблещукаха от смесица между изненада и гняв.

Тя бръкна в джоба на роклята си и Каол зачака да извади нещо, но ръката й просто остана там. Сякаш стискаше нещото вътре.

Пред него не стоеше кошута, готова да побегне, а елен, обмислящ следващия си ход: да си тръгне или да атакува, да стъпи здраво на земята, да сведе ниско глава и да се хвърли в бой.

Каол отвърна на погледа й с обичайната си хладнокръвна непоклатимост. През годините на капитанството си бе срещал множество буйни рогати младоци — и всичките ги беше обуздал.