С Кинкейд - Създадена да убива

— Сидония? — учуди се Тирус. Погледна ме за миг и скочи на крака. — Сидония, какво се е случило?

Какъв добър актьор! Лицето на умиращата Сидония продължаваше да е пред очите ми, а аз само го гледах от разстояние, което сега ми се стори безкрайно далечно.

Наистина е вярвал, че може да организира смъртта ѝ, а аз да не разбера, че е негово дело. Разбира се, че е вярвал. Ако Сигна не беше дошла, ако не беше говорила, аз никога нямаше и да си помисля, че това е негова работа.

Но сега, след като Сигна ми бе подсказала за тази възможност, тя ми се струваше единствената логична.

Ще предпочетеш да спасиш нейния живот пред своя. Но аз не мога да предпочета нейния пред твоя живот.

Това се очакваше от едно изчадие да направи — да убие един невинен заради човека, когото най-много обича. Можех да го разбера, защото точно така бих постъпила, но никога нямаше да го простя.

Знаех каква е ролята ми като изчадие на Сидония: да отмъстя за това чудовищно предателство. Да изтръгна сърцето му, както той изтръгна моето. Да го разкъсам на парчета. От дългото гледане, без да мигна, зрението ми се замъгли и трябваше да погледна настрана, защото дори сега не можех да убия Тирус. Сигна може и да беше разчистила пътя ми, но аз не бях нейно оръжие. Не бях дори собственото си оръжие.

Някой беше планирал убийството на Дония и щеше да си получи отмъщението, но щях да действам така, както самият Тирус би направил: индиректно. Хвърлих се на земята по ръце и колене пред императора.

— Трябва да ви призная нещо.

— Какво? — попита той и се изправи на крака.

— Ваше Величество, имам новини за заговор срещу вас.

Тирус се вцепени, а императорът вдигна ръка, когато изчадията му скочиха, готови да се нахвърлят върху мен. С крайчеца на окото си забелязах как Сигна мина през вратата и изведнъж спря, изненадана, когато ме видя на пода. Без съмнение беше очаквала да ме завари вече над трупа на внука ѝ.

— Заговор? — каза Рандевалд. — Какъв заговор?

— Ваше Величество — опита се да се намеси Тирус.

— Не съм Сидония Империан — извиках. — Аз съм Немезида дан Империан, изчадие на фамилията Империан. Заговорничих с племенника ви Тирус да отнемем живота ви.

— Сидония! — викна рязко Тирус.

— Не, не, остави я да продължи — каза императорът, без да скрива задоволството, изписано на лицето му. Даде знак на прислужниците си. — Изведете племенницата ми и съпруга ѝ. Всички други ще останем. Искам да чуя всичко.

Саливар и Девини, все така с течащи от устата лиги, бяха изведени от прислужниците. Тирус тръгна към мен, но Риск му препречи пътя.

— Ти… ти не разбираш — каза Тирус и се огледа безпомощно. — Мисля… мисля, че тя е полудяла. Нека поговоря с нея!

— Някога и ти беше луд — рече императорът. — Винаги съм те изслушвал.

— Сидония — каза с разтреперан глас Тирус, — моля те…

— Недей дори да произнасяш това име! — изревах насреща му. — Да не мислиш, че съм толкова глупава да не видя твоята ръка в това, което се случи?

Почувствах се така, като че ли ме бяха разкъсали на две и скръбта сякаш ме заслепяваше. Не виждах нищо, не забелязвах нищо, освен болката в мен.

— Сидония е мъртва. Тя е мъртва и това е твое дело. Зная го!

— Почакай малко, тя е… — започна Тирус.

— Сине — намеси се спокойно Сигна и застана до императора, — това е много сериозно обвинение. Кой знае какво е замислил внукът ми? Преди да може да направи нещо, препоръчвам веднага да бъде екзекутиран.

Погледнах я. Да, тя беше очаквала веднага да го убия. Сега лицето ѝ бе напрегнато, защото не го бях сторила. Не бях нейно оръдие и не бях дошла тук, за да съм играчка в ръцете ѝ.

— Ваше Величество — продължих аз, — Високопочитаемата Сигна също е заговорник.

Сигна подскочи.

— Абсурд!

— Тя е участница от самото начало — продължих тихо. С един куршум — два заека.

— Лъже! — извика Сигна и се извърна към императора, пребледняла като платно.

Но реакцията на сина ѝ ни най-малко не я успокои. На лицето на Рандевалд се бе появило изражение на маниакално задоволство. Всичките му мечти се бяха сбъднали.

Сигна отстъпи назад, отдръпна се от тази усмивка и вдигна ръце, като да се предпази от удар.

— Сине… не може да вярваш на това! След всичко, което пожертвах заради теб, бих ли те предала?

Тирус отново се засмя. Смехът му прозвуча някак странно, лениво. Изглежда, че се беше отказал да се измъкне с лъжи.

— Бабо, няма смисъл да отричаш! — Той я изгледа. Очите му изведнъж заблестяха в очакване. — Разкрити сме. Всичко пропадна.