С Кинкейд - Създадена да убива

— Още преди това си знаел, че са мъртви — казах рязко. — Ти си го замислил!

Тирус въздъхна, наведе се напред и опря чело в силовото поле, което ни разделяше.

— Немезида — рече той и аз усетих в гласа му познатата умора. Помъчих се да задуша всяка жалост, защото сега той не означаваше нищо за мен. — Кълна ти се. Беше баба ми, не аз. Помисли. Тя искаше да ни настрои един срещу друг, затова пося семето на съмнението в главата ти. Надяваше се да ме убиеш. Кой друг…

— Ако не си го планирал ти, защо каза на Елантра да ме използва за помазването?

— Не съм ѝ казвал.

— Казал си на Елантра за плана за убийството! И за средството, с което да бъде извършено!

Той се изправи и стисна зъби.

— Нищо не съм ѝ казвал. Още нямах план как да убия Рандевалд. Възнамерявах да следвам нашия план: да издам опитите на Сигна и да сключим съюз, за да мога да се отърва първо от баба. Винаги тя е била най-голямата заплаха, не Рандевалд.

— Значи не си искал Сидония да умре, така ли? Каза, че аз бих предпочела да спася нейния живот вместо своя, но ти не би предпочел нейния живот пред моя. Искаше да прекъснеш връзката ми с нея.

Той издиша със стиснати зъби.

Аз затворих очи.

— Нейната смърт означава край на всичко за мен. Никога няма да се съвзема. По-добре да бях умряла с нея.

— Разбира се, че ще се съвземеш — каза рязко Тирус. — Вече си го преживяла веднъж.

— Тогава не подозирах теб.

Той удари с длан по силовото поле.

— Аз те обичам — рече яростно Тирус. — Немезида, ти си единственото истинско нещо в живота ми. Никога не бих те наранил така.

— Но реши да ме пожертваш! — изкрещях срещу него. — Съгласи се веднага, щом Сигна го поиска! А и не ти мигна окото, когато включи електродите в мен, за да се защитиш. Защо да вярвам дори на една твоя дума? Каза, че ме обичаш, а ме захвърли с такава лекота. Защо да не повярвам, че си убил Дония, ако това те е устройвало? Вие, Домитриан, не сте от хората, които могат да делят нещо с някого. Сам го каза.

— Аз съм човек . Ревнувах ли за връзката ти с нея? Да. Надявах ли се да предпочетеш мен пред нея? Да, надявах се! Но не я убих аз! Баба знаеше, че я лъжем. Разбрала го е веднага, когато ти си говорила с чичо ми пред изчадията. Затова е действала първа. Трябва да ми повярваш.

Закрих очите си с ръка, за да не го гледам, защото изведнъж усетих, че не мога да понеса да го гледам — човека, когото обичах и който ме унищожи. През последните месеци бях изпитала толкова много непознати за мен чувства, толкова много изумителни неща, а сега те се бяха превърнали в пепел в сърцето ми, защото всички са били само стъпки към това предателство. Каквото и да е говорил, каквото и да е планирал, той пак е имал намерение да ме убие. Не можех да вярвам на нито една негова дума, след като знаех, че аз щях да бъда жертвата пред олтара на неговата власт.

— Остави ме — казах с леден глас. — Върви си. Не мога дори да те погледна.

Той дълго мълча, а после рече с глух глас:

— Няма да ти се натрапвам, Немезида. Ще стоя настрана. Така може и да е по-безопасно за теб.

Обърнах се, разкъсвана от болка. Как се осмеляваше да говори за безопасността ми, когато беше планирал да ме убие!

— Коронацията ще бъде след месец — продължи Тирус със сдържан глас. — Дотогава ще направя така, че да се чувстваш възможно най-комфортно тук. Не се страхувай за себе си. Ще мисля и за двама ни…

— Не искам нищо от теб — отвърнах с дрезгав глас.

— Немезида…

Думата беше изречена с истинска болка, но той не добави нищо повече и я остави да увисне сред плътната тишина.

После рече:

— Сидония те обичаше. Видях го със собствените си очи. Тя би пожертвала живота си заради теб.

— Това не оправдава убийството ѝ.

— Не е оправдание, а молба, Немезида, молба да направиш това, което знаеш да правиш най-добре. Да оцеляваш.

После Тирус, бъдещият император, ме остави сама в кошарите — единственото място в Хризантемиума, което можеше да удържи едно изчадие.

За мен времето там минаваше бавно, заобиколена от животните. Водата и храната спускаха през тавана — хубава храна, по-добра, отколкото се полагаше на затворник. Един механичен глас се обаждаше, за да ме попита дали искам да се изкъпя и водата започваше да се излива отгоре ми, ако кажех, че искам. Една дупка в пода служеше за тоалетна, а друга за умивалник. Когато сензорите усетеха, че се чувствам уморена, от пода се надигаше плюшена възглавница. Никога не заспах на нея. Предпочитах твърдата земя. Нощем сънувах Сидония и Смъртоносното. Сънувах също, за мой ужас, и Тирус. И се ненавиждах за това.