С Кинкейд - Създадена да убива

Крещях с всички сили, докато подигравателният ѝ глас се разнесе по уредбата:

— Скоро Високопочитаемата Сигна трябва да пристигне, за да придружи бъдещата съпруга на внука си до хелиосферата. Предполагам обаче, че вместо това ще се наложи да ми помогне да решим какво да правим с телата ви.

— ЩЕ ИЗТРЪГНА СЪРЦЕТО ТИ ЗА ТОВА, ЕЛАНТРА!

Отговори ми само тишината. Започнах яростно да блъскам вратата с тялото си, давайки си сметка, че това е единствената ни възможност. Някак си трябваше да помогна на Сидония да се добере до лекар. До медицински ботчета. Трябваше да направя нещо.

— Н-Нем…

Бързо се извърнах и всичко у мен замръзна, когато я видях. Лицето ѝ беше восъчнобледо, а очите ѝ бяха като изцъклени. Приличаше на парцалена кукла, смъкнала се до умивалника, по врата ѝ се надигаха мехури.

— Измий.

— Вече те измих.

Почувствах, че зрението ми започва да се замъглява. Не можех да виждам добре.

— Вече измих отровата от ръцете ти, Дония.

— Теб.

Раменете ми горяха. Спомних си, че Благородното бе започнало да чувства пораженията от отровата след един час. Без съмнение изчадията притежаваха подобна издръжливост. Заслужавах смърт за това, че доведох Дония в този капан. Не знаех какво да направя. Молех се на всички възможни богове, особено на божествения Космос, който веднъж ми я беше върнал. Умолявах го да дойде тук и да ни помогне, защото нямаше да мога да преживея това отново.

Дония посочи с разтреперана ръка легена.

— Измий.

— Не заслужавам да я измия — извиках аз. — Дония, надявам се да ме убие.

— Измий — настоя тя. — Моля те.

Мисълта ми сякаш се бе сковала. Започнах да плискам раменете си с вода, докато паренето по кожата ми намаля.

Ето я отново физиологията на Изчадието. Отровата минаваше през мен така, сякаш изобщо не е влизала. Бих дала всичко, за да мога да предам имунитета си на Дония.

— Не знам какво да направя — казах ѝ аз. Погледнах ръката си. Кокалчетата на пръстите ми се бяха разкървавили от ударите по вратата.

Сега кожата на Дония изглеждаше сивосинкава, а бялото на очите ѝ червено от капилярите. Разтрепераната ѝ ръка стисна моята. Клекнах до нея. Чувствах тялото ѝ до моето като на някаква крехка, малка птичка. Не, това не се случваше, не се случваше…

— Обичам — каза с хриплив глас тя.

Притиснах я по-силно. Започна да се задъхва.

— Обичам… те.

После от устата ѝ излезе само силно хриптене и тя се изпъна до мен. Спомних си за Смъртоносното и притиснах още по-силно Дония до себе си, а мозъкът ми се вцепени от ужас, защото, не, не, това не можеше да се случи…

Но тя вече не дишаше, не се помръдваше. Вгледах се в очите ѝ. Бяха като два мътни облака, без онази искрица, която беше самата същност на Сидония. Не, не, това не можеше да се случи.

— Дония. ДОНИЯ!

Сграбчих я и я разтърсих. Крещях в лицето ѝ, щипех кожата ѝ, опитвах се да изтръгна от нея някаква реакция, да я чуя да вика, да я накарам да потръпне, да направи нещо, но тя беше отпусната и безчувствена. Беше мъртва, тя беше мъртва и от мен се изтръгна яростен вик.

След това изведнъж енергията ме напусна, силата ми изчезна, можах само да положа глава върху нея и да прошепна:

— И аз те обичам. Обичам те. Много те обичам. Толкова съжалявам…

Защото Дония беше мъртва и този път нямаше да има чудодейно избавление.

Чаках там, изпаднала във вцепенение, почти не помръдвах, почти не дишах, неспособна да проумея как всичко се беше объркало така ужасно с такава бързина. Чаках, чувайки само постоянното приглушено биене на сърцето си, и почти не усещах парене по кожата.

Не можех да разбера това. Не можех да разбера тази жестока, безмилостна съдба.

После отвън се чуха стъпки.

Останах да лежа абсолютно неподвижна, всичко вътре в мен беше черна, разляла се по цялото ми тяло, злоба. Усетих как Елантра се ослушва за момент. После вратата се отвори и тя нареди на прислужниците:

— Вземете телата. Кажете на Високопочитаемия Тирус…

Един прислужник посегна към мен, но в този миг аз скочих на крака и го запратих в далечната стена. Писъкът на Елантра прониза въздуха, но беше твърде късно, вече бях до нея и я стиснах за шията. Замъкнах я обратно в стаята и я стоварих върху една маса, която се разцепи на две при удара. Други прислужници посегнаха към мен, но аз ги метнах настрана и се съсредоточих изцяло върху нея .

Тя закрещя ужасена, когато я притиснах върху масата. Знаех със сигурност, че току-що ѝ бях счупила няколко ребра, но не ме интересуваше. Издрах лицето ѝ, извих ръцете ѝ и ги извадих от ябълките. После извих брадичката ѝ назад, за да може да ме погледне право в очите.