Т Барън - Изгубените години

Мълчанието й не дразнеше само мен. Селяните често шепнеха зад гърба й, дивяха се на лечителските й способности, на неестествената й красота и на странните й напеви. Веднъж-дваж дори дочух думите „чародейство“ и „черна магия“, които явно не пречеха на хората да я посещават, когато имаха нужда да изцери някой цирей, да излекува нечия кашлица или да разсее кошмар.

Самата Брануен изглежда не се тревожеше от мълвите. Стига хората да си плащаха за помощта, тъй че да можем да преживяваме, приказките и подозренията им не я интересуваха. Наскоро се бе погрижила за разранената ръка на възрастен монах, подхлъзнал се на мокрия калдъръмен мост при мелницата. Докато го превързваше, Брануен изрече една християнска благословия, което му допадна. Когато обаче продължи с друидски напев, той я упрекна и я предупреди да не богохулства. Тя спокойно отвърна, че самият Исус е бил толкова отдаден на лечителството, че сигурно също е черпил от мъдростта на друидите и на други, които днес наричаме езичници. Тогава монахът ядно захвърли превръзката и си тръгна, но не преди да разкаже на половината село, че служела на дявола.

Отново погледнах медальона. Сякаш не отразяваше лунната светлина, а искреше със своя собствена. За пръв път забелязах, че кристалът в центъра е не просто зелен, какъвто изглеждаше отдалеч. Приближих се и открих под повърхността му лилави и сини жилки, а червеникавите точици край тях пулсираха като хиляди миниатюрни сърца. Приличаше почти на око.

„ Галатор .“ Думата ненадейно изплува в ума ми. „ Нарича се Галатор “

Тръснах объркано глава. Откъде се взе тази дума? Не помнех да съм я чувал. Сигурно я бях доловил сред врявата на селския площад, където се сблъскваха и смесваха най-различни езици и диалекти — келтски, саксонски, римски, галски и някои още по-необичайни. Или пък я знаех от някоя от приказките на Брануен, също осеяни с причудливи думи — гръцки, еврейски, друидски и други, още по-древни.

— Емрис!

Резкият й шепот така ме стресна, че подскочих. Погледнах в невъзможно сините очи на жената, която споделяше с мен колибата и храната си, но нищо друго.

— Будна си.

— Да. А ти ме гледаше странно.

— Не теб — отвърнах аз. — Медальона ти.

Преди да се усетя, добавих:

— Твоя Галатор.

Тя ахна. С рязко движение пъхна амулета под робата си и като се опитваше да звучи спокойно, рече:

— Не помня да съм ти казвала тази дума.

Ококорих се.

— Искаш да кажеш, че е истинска дума? Правилната дума?

Тя ме изгледа замислено, почти заговори, после се спря.

— Трябва да спиш, синко.

Както винаги, настръхнах, когато ме нарече така.

— Не мога да спя.

— Ами ако ти разкажа някоя легенда? Може да довърша онази за Аполон.

— Не. Не сега.

— А да ти сваря отвара?

— Не, благодаря ти — поклатих глава аз. — Онази, дето я свари за сина на плетача на покриви, го приспа за три дни и половина.

Усмивка докосна устните й.

— Бедният глупчо изпи тридневна доза наведнъж.

— И без друго почти се разсъмна.

Тя придърпа грубото си вълнено одеяло.

— Е, ако ти не искаш да спиш, аз искам.

— Не може ли преди това ми кажеш нещо повече за онази дума? Гал… как беше?

Тя сякаш не ме чу, загърна се с одеялото и с обичайното си наметало от тишина и отново затвори очи. След секунди вече спеше, но покоят бе отлетял от лицето й.

— Не можеш ли да ми кажеш?

Не помръдна.

— Защо никога не ми помагаш? — изхлипах аз. — Имам нужда от помощта ти!

Тя пак не помръдна. Известно време я наблюдавах огорчено, после се изтърколих от сламеника и наплисках лице с вода от голямото ведро до вратата. Хвърлих още един поглед на Брануен и гневът ми отново се разгоря. Защо не ми отговори? Защо не искаше да ми помогне? Дори в онзи момент ме мъчеше вина, че така и не я бях нарекъл „майко“, макар да знаех колко ще се зарадва, но… Що за майка отказва помощ на сина си?

Дръпнах въжената дръжка, за да отворя вратата. Тя пристърга по пръстта и се отвори, а аз напуснах колибата.

Небето на запад тъмнееше — луната бе почти залязла. Сребристите лъчи светлина по плътните облаци над Каир Ведуид бледнееха до сиво, а в предутринната дрезгавина гърбавите покриви на колибите приличаха на потънали в сянка камъни. Нейде наблизо блееха агнета. Моите приятели гъските започнаха да се събуждат, а от папратта два пъти се обади кукувица. Изпод напоените с роса дъбове и ясени свежият аромат на синчец се смеси с мириса на сламени покриви.