Т Барън - Изгубените години

Беше май, а призори през май дори едно мрачно селце може да изглежда прелестно. Издърпах един бодил от ръкава си, заслушан в пробуждащата се природа. Този месец ме вълнуваше както никой друг. Цветята вдигаха личица към слънцето, раждаха се агнета, избуяваше зеленина, а заедно с цветята разцъфваха и мечтите ми. Понякога през май преглъщах съмненията си и дръзвах да повярвам, че някой ден ще разбера кой съм и откъде съм дошъл, ако не от Брануен, то от някой друг.

През май всичко ми се струваше възможно. Само да можех да впрегна самото време! Да превърна всеки месец в май! Или да се връщам назад във времето, тъй че настъпеше ли краят на месеца, да го изживея отново.

Задъвках долната си устна. Нямаше значение кой месец е, никога нямаше да обикна това село, нито да го сметна за свой дом. Знаех, че този ранен час ще бъде най-хубавият за целия ден, преди слънчевите лъчи да разкрият опърпаните колиби и изплашените лица на обитателите им. Както повечето селища в тази хълмиста, покрита с гори част от острова, Каир Ведуид съществуваше само заради един стар римски път. Нашата част следваше брега на река Тиуи, която продължаваше на юг, чак до морето. Макар че едно време оттук минавали цели полкове римски войници, сега по пътя се шляеха най-вече вагабонти и пътуващи търговци. Коне теглеха баржи, натоварени със зърно, а хората търсеха път към църквата „Свети Петър“ в Каир Мирдин или — както самият аз отлично помнех — към морето.

В ковачницата под огромния дъб издрънча метален инструмент. Нагоре по пътя чух тропот на копита и звън от конска юзда. След час хората щяха да се струпат на площада под дървото, където се събираха трите главни пътя на селото, а въздухът щеше да натежи от пазарене, спорове, придумвания… и кражби, разбира се.

Бях прекарал пет години в това село и все още не го чувствах като свой дом. Защо ли? Навярно защото всичко, от местните имена до местните богове, се изменяше, и то бързо. Новодошлите саксонци вече наричаха И Уидва, чиито ледени хребети се извисяваха над всичко, Сноудън или Снежния хълм. Нашата част от острова, отдавна известна като Гуинет, вече минаваше за страна и също си имаше ново име — Уелс. „Страна“ обаче предполагаше единност, каквато всъщност не съществуваше. Само през нашето селце ежедневно преминаваха толкова много пътешественици и диалекти, че Уелс ми се струваше не толкова страна, колкото междинна спирка.

Тръгнах по пътеката към мелницата и видях как последните лунни лъчи докосват склоновете на И Уидва. Шепотът на събуждащото се село се сля с ромона на реката под каменния мост. Жаба изкряка някъде до мелницата — единствената сграда в цялото село, построена от истински тухли.

Без предупреждение у мен се надигна тих шепот. „ Иде сова“

Обърнах се тъкмо навреме, за да зърна как една квадратна глава и чифт грамадни кафяви криле ме подминават бързо като повей и безшумно като смъртта. След две секунди совата се спусна в тревата зад мелницата, а ноктите й изстискаха живота от жертвата.

„ Белка за вечеря .“ Ухилих се сам на себе си, доволен, че някак си съм усетил совата и съм познал невидимата й плячка. Как ли? Нямах представа. Просто го разбрах, това е. И ми се струваше, че всеки относително наблюдателен човек би разбрал.

Въпреки това се чудех все повече и повече. Понякога сякаш наистина бях с една крачка пред останалите. Тази дарба, ако можеше да се нарече така, се бе появила едва преди няколко седмици и все още изобщо не я разбирах. Нито пък я бях споменал на Брануен или на когото и да било. Може би бе просто поредица от щастливи съвпадения… но и да беше нещо повече, можех поне да се позабавлявам с нея. Или дори да си помогна, ако закъсам.

Само ден по-рано бях наблюдавал как момчетата от селото се гонят с въображаеми мечове. За миг закопнях да бъда един от тях, но предводителят на шайката, Динатий, внезапно ме забеляза и се метна върху мен, преди да успея да избягам. Той открай време не ми се нравеше, беше зъл, глупав и сприхав, но се стараех не го обиждам, не толкова от любезност, колкото защото бе много по-едър от мен, както и от всяко друго момче в селото. След смъртта на майка си бе станал чирак на ковача и тежката ръка на майстора често го наказваше, задето бяга от задълженията си. Динатий неизменно си го връщаше — на по-малките от него. Веднъж изгори ръката на едно момче, което се осмели да се усъмни в римското му потекло.

Спомних си всичко това, докато се мъчех да се отскубна от ръцете му. Вдигнах очи и забелязах чайка, политнала ниско над нас. Посочих я и извиках: