Т Барън - Изгубените години

Момчето бе на не повече от метър от дървото, но нещо му попречи да побегне. Грабна четвъртит камък и замери глигана. Миг преди да ги достигне, той свърна, камъкът профуча край него и изчатка върху скалите.

Изумен, че някак е успял да разколебае чудовището, малкият бързо се наведе за още един камък, но усети раздвижване зад гърба си и рязко се обърна.

От храсталаците зад дъба изскочи огромен бронзовокафяв елен с искрящобяла козина над четирите копита.

Той наклони могъщите си рога — по седем от всяка страна, остри като върховете на копия — и се метна към глигана, но той отскочи тъкмо навреме и избегна удара с яростно ръмжене.

Еленът отново го връхлетя, а момчето използва момента и бързо довлече отпуснатото тяло на жената до хралупата. Притисна коленете й към тялото и така успя да я натика вътре. Все още овъглено от някой отдавнашен пожар, дървото я обгърна като голяма черна черупка. Малкият се свря на местенцето до нея, а през това време еленът и глиганът продължаваха да се дебнат, като риеха земята и пръхтяха гневно.

Очите на глигана блеснаха и той се престори, че ще нападне елена, но вместо това се хвърли към дървото. Свито в хралупата, момчето се дръпна, доколкото можа, но лицето му бе тъй близо до отвора, че го облъхна горещият дъх на звяра. Докато острите бивни дивашки блъскаха по дъба, едната закачи детското лице и разкървави бузата му, точно под окото.

В същия миг еленът заби рога в хълбока на глигана, който отхвръкна чак до храстите и се строполи на една страна. Изправи се несигурно, а удареното място кървеше.

Еленът се приведе, готов за нов скок. Глиганът се поколеба за части от секундата, изсумтя и се скри сред дърветата.

С величествено спокойствие еленът се обърна към момчето. За миг погледите им се срещнаха и то разбра, че и цял живот да не забрави този ден, нито една подробност няма да помни толкова ясно, колкото бездънните кафяви кладенци на тези немигащи очи, дълбоки и тайнствени като самия океан.

Еленът прескочи преплетените корени на дъба и изчезна тъй бързо, както се бе появил.

Стоя сам под звездите.

Цялото небе избухва в пламъци, сякаш се ражда ново слънце. Хората пищят и бягат, ала аз стоя вцепенен, с дъх, застинал в гърдите ми. Тогава виждам дървото, по-тъмно от сянка на фона на горящото небе. Лумналите му клони се извиват като пепелянки и посягат към мен. Огнените пипала наближават. Опитвам се да избягам, ала краката ми са от камък. Лицето ми гори! Покривам очите си с ръце и крещя.

Лицето ми! Лицето ми гори!

Събудих се. Потта ми пареше в очите, а сламеникът драскаше лицето ми.

Примигнах, поех си дълбоко дъх и обърсах горещите си бузи с длани, които ми се сториха приятно хладни.

Протегнах се и отново усетих позната болка между плешките. Пак тя! Щеше ми се най-сетне да престане. Защо ме мъчеше цели пет години, след като морето ме изхвърли на брега? Раните по главата ми отдавна бяха заздравели, макар че още не помнех нищичко за живота си, преди да се събудя на скалите. Защо тази рана не зарастваше? Повдигнах рамене. Още нещо, което никога нямаше да узная.

Започнах да тъпча обратно падналата от леглото ми слама и под нея открих мравка, помъкнала тялото на червей, неколкократно по-голям от нея самата. Напуши ме смях, докато наблюдавах как се опитва да се изкатери по хълмчето от слама. Лесно можеше да го заобиколи, но не — някакъв незнаен подтик я караше да се катери и да пада, да се катери и да пада… и така няколко минути.

Накрая се смилих над дребосъка. Посегнах към едно от крачетата му, но се сетих, че може да го откъсна, особено ако мравката се съпротивлява. Вместо това повдигнах червея. Както и очаквах, тя остана впита в него и зарита бясно във въздуха.

Преместих я от другата страна на препятствието. За моя изненада, щом пуснах червея, същото стори и тя. Обърна се към мен и бясно размаха миниатюрните си антени. Не ме напускаше чувството, че ме гълчи.

— Извинявам се — прошепнах аз, широко ухилен.

Мравката ми се кара още няколко секунди, после пак захапа червея и повлече тежкия товар към дома си.

Усмивката ми се стопи. Къде е моят дом? Бих повлякъл сламеника си и дори цялата колиба, ако е нужно, стига да знаех накъде да тръгна.

Обърнах се към отворения прозорец над главата ми и зърнах пълната луна, която сияеше като гърне разтопено сребро. Светлината й се изливаше през прозореца и процепите в покрития със слама покрив, обагряйки стаята като боя от неземна палитра. За миг почти скри нищетата наоколо, като застла пръстения под с килим от сребро, наръси неугледните кални стени със злато, а заспала в ъгъла фигура дари с ангелски ореол.