Т Барън - Изгубените години

Ухото му долови тихо стенание. Пак онзи глас! Идеше от скалите оттатък дъба. Запрепъва се натам и за пръв път усети тъпа болка между плешките. Можеше само да предположи, че гърбът му се е ударил в скалите, също като главата. Болката обаче сякаш бе по-дълбока, като от нещо, отдавна откъснато от тялото му.

Добра се до древното дърво с няколко несигурни стъпки. Подпря се на масивния ствол с разтуптяно сърце. Отново дочу тайнственото стенание и отново тръгна.

Босите му крака често се подхлъзваха по мокрите камъни и се свличаха встрани. Докато куцукаше и залиташе, а скъсаната кафява туника се развяваше около краката му, приличаше на тромава морска птица, която кълве по брега. Той обаче не забравяше какво е всъщност — самотно момче, без име и без дом.

Тогава я видя. Между скалите лежеше свитото тяло на жена, до чието лице се пенеше вир, издълбан от прилива. Дългата й несплетена коса с цвят на жълта лятна луна бе разпиляна около главата й като сноп слънчеви лъчи. Имаше високи скули и лице, чиято кожа би била млечно-бяла, ако нямаше синкав оттенък. Дългата й синя рокля бе разкъсана и зацапана с пясък и водорасли. Качеството на вълната и скъпоценният медальон на врата й обаче подсказваха, че някога е била знатна и заможна.

Малкият се спусна напред. Жената отново изохка, а стенанието й издаваше неутешима болка. Той сякаш чувстваше агонията й, незаглушена от възраждането на собствените му надежди. „Познавам ли я?“ запита се момчето, докато се привеждаше над нея. След това в него се надигна друг въпрос, по-дълбок и пълен с копнеж. „Тя познава ли ме?“

Докосна с показалец бузата й, студена като океана. Наблюдаваше плитките й болезнени дихания, слушаше я как току простенва. С въздишка призна пред себе си, че тази жена му е напълно непозната.

И все пак, докато я изучаваше, не можеше да потисне надеждата, че може би е пристигнала с него, ако не със същата вълна, то поне от същото място. Ако оживееше, може би би могла да напълни празната чаша на паметта му. Може би знаеше името му! Или имената на майка му и баща му. А може би… може би самата тя бе неговата майка.

Мразовита вълна го зашлеви през прасците. Тръпките се върнаха, надеждата повехна. Жената можеше и да не оживее, а ако оживееше, вероятно нямаше да знае кой е той. Освен това бе невъзможно да му е майка, това бяха твърде смели надежди. Двамата изобщо не си приличаха — дори на ръба на смъртта тя беше красива като ангел, а той още помнеше отражението си и знаеше как изглежда. Не като ангел, а като окаян недорасъл демон.

Зад гърба му изригна бясно ръмжене и той бързо се завъртя. Менгеме стегна стомаха му — в сенките на тъмната горичка стоеше огромен глиган.

Без да спира свирепо да ръмжи, той пристъпи изпод дърветата. Цялото му тяло бе покрито с остра кафява козина, с изключение на очите и сивкавия белег, виещ се надолу по левия му преден крак, а острите като ками бивни чернееха от кръвта на някоя предишна жертва. По-страшни обаче бяха очите му, червени като нажежени въглени.

Глиганът се придвижваше плавно, почти грациозно въпреки размерите си. Момчето отстъпи крачка назад — звярът тежеше колкото петима като него. С един ритник щеше да го просне на земята, а едната му бивна лесно би го разпрала от долу до горе. Глиганът ненадейно спря и приведе зурла, готов да нападне.

Зад себе си момчето виждаше само непрестанно прииждащите вълни. Натам нямаше път за бягство. Сграбчи едно закривено, остро парче от плавей, макар да знаеше, че то не би могло дори да пробие кожата на звяра. Въпреки това се опита да запази равновесие върху скалите, за да посрещне нападението му.

Внезапно си спомни за хралупата. Дъбът се издигаше на половината разстояние между него и глигана, но може би щеше да успее да го достигне пръв.

Понечи да хукне към дървото, но се спря. Ами жената? Не можеше да я остави… но пък собственото му оцеляване зависеше от това колко бързо ще се придвижи. Изкриви лице в измъчена гримаса, захвърли жалкото си оръжие и хвана непознатата за китките. Краката му се разтрепериха от усилието, докато се опитваше да я измъкне от хватката на скалите. Дали заради водата, която бе нагълтала, дали заради надвисналата смърт, тя самата тежеше като камък. Най-сетне, под ненавистния взор на глигана, тялото й помръдна.

Малкият я повлече към дървото. Остри камъни се впиваха в краката му, сърцето му блъскаше в гърдите, а главата му бумтеше, но той дърпаше с всичка сила.

Глиганът пак изръмжа. Този път сякаш дрезгаво се смееше. Цялото му туловище се напрегна, ноздрите му се разшириха, бивните му проблеснаха… и той нападна.