Т Барън - Изгубените години

— Виж! Дар от небето!

Динатий обърна лице нагоре точно когато птицата пусна един особено смрадлив дар, който го уцели право в окото. Докато той ругаеше и се опитваше да се избърше, а другите момчета се смееха, аз избягах.

Усмихнах се — бях се измъкнал на косъм. За пръв път се запитах дали не притежавам сила, още по-ценна от способността да предвиждам събитията. Ами ако… ако можех да ги к онтролирам ? Да карам нещата да се случват, но не с краката, ръцете или гласа си, а само с мислите си?

Колко вълнуващо! Навярно пак бленувах по майски. Ами ако не беше само мечта? Щях да опитам.

Спрях до каменния мост и приклекнах над едно свито цветче. Съсредоточих се изцяло върху него и изтласках всичко друго от съзнанието си. Мразовитият въздух, блеещите агнета, тракането от ковачницата — всичко изчезна.

Взрях се в лилавите венчелистчета, докоснати от светлината на прокрадващия се от изток изгрев. Натежали от роса миниатюрни косъмчета обрамчваха всяко венчелистче, а една кафява листна въшка пъплеше по яката от листа около цвета. Ароматът му бе свеж, но не сладък. Някак си знаех, че скритата сърцевина ще е с цвят на зрял кашкавал.

Най-сетне усетих, че съм готов и започнах да убеждавам цветето да се разтвори. „ Покажи се “, заповядах му аз. „ Разтвори цвета си.“

Чаках дълго, но нищо не се случи.

Отново се съсредоточих. „ Отвори се. Разтвори цвета си .“

Отново нищо.

Понечих да се надигна… и якичката от листа потрепна. Съвсем бавно, сякаш докосната от недоловим бриз. Миг по-късно едно от венчелистчетата с цвят на лавандула боязливо разгърна нежното си връхче. Последва го съседното, после още едно и още едно — накрая цялото цвете посрещна зората с отворени обятия. От сърцевината му щръкнаха шест меки стръкчета, подобни на пипалца… с цвят на зрял кашкавал.

Жесток ритник се вряза в гърба ми. Груб смях изпълни въздуха и смаза мига тъй рязко, както тежък ботуш стъпка цветето пред очите ми.

Изстенах и с мъка се изправих на крака.

— Динатий, прасе такова!

Широкоплещесто момче се изсмя изпод щръкналата си кафява коса.

— Ти си тоя със заострените уши. Като на прасе! Или като на демон! Все едно — по-добре прасе, отколкото копеле.

Бузите ми пламнаха, но се сдържах. Вгледах се в очите му — бяха сиви като гъши гръб. Трябваше да надигна глава, защото беше много по-висок от мен. Нищо чудно — раменете на Динатий вече понасяха тежести, под които биха се олюлели мнозина мъже. Освен че кладеше огъня на ковача — сама по себе си тежка, жежка работа — той цепеше дърва и ги пренасяше, натискаше духалото и мъкнеше желязна руда с килограми. В замяна ковачът му осигуряваше храна, сламеник и бой по главата.

— Никакво копеле не съм.

Динатий бавно разтърка четината по лицето си.

— Къде се крие баща ти тогава? Да не е шопар? Или някой плъх, от ония, дето живеят при вас с майка ти?

— Нямаме плъхове у дома.

— Дом! Така ли й викаш на мръсната дупка, в която се вре майка ти, за да прави магии?

Стиснах юмруци. Подигравките му към мен ме уязвяваха достатъчно, но да говори за нея така просташки… Кръвта ми закипя, но ясно осъзнавах, че Динатий иска да се сбия с него. Знаех и как ще завърши подобна схватка. По-добре да не избухвам. Трудно ми беше да озаптя ръцете си и още по-трудно — езика.

— Роденият от въздух не бива да вини вятъра.

— Какво ще рече това, копеленце?

Нямам представа откъде се взеха следващите ми думи.

— Ще рече, че не бива да наричаш някого копеле, когато собственият ти баща е бил саксонски наемник, преминал една нощ през това село и оставил след себе си само теб и един празен винен мех.

Динатий отвори уста и я затвори без звук. Осъзнах, че съм изрекъл думи, от които винаги се е боял, но никога не е признавал за истина. Думи, които удряха по-жестоко от сопи.

Лицето му поморавя.

— Не е вярно! Баща ми е бил римски войник. Всички го знаят! — свирепо ме изгледа той. — Ще ти покажа аз кой е копеле.

Отстъпих, а Динатий тръгна към мен.

— Ти си едно нищо, копеле. Нищо! Нямаш баща. Нямаш дом. Нямаш име! Това твоето откъде го открадна, копеле? Нищо не си! И ще си нищо завинаги!

От думите му ме заболя, а и виждах гнева, който изпълваше очите му. Огледах се, за да потърся път за бягство. Не можех да го надбягам, не и без известна преднина, а днес над нас нямаше птици. Хрумна ми нещо. „ Днес над нас няма птици.“

Също както предния ден, посочих нагоре и извиках: