Джеймс Баркли - Детето на нощта

Дензър кимна и поднесе чашата към устните си. Изохка, ко­гато горещата течност опари гърлото му.

- Толкова малко ми оставаше... Не исках да спирам точно пред града. Така щяхме да загубим още един ден.

Говореше малко завалено заради изтръпналите устни. Опи­та се да каже още нещо, но се разкашля силно. Незнайния се приведе напред и грабна чашата от ръцете му, за да не разлее кафето.

- Не припирай толкова. Вече си тук. Когато поискаш, ще ти постеля да си легнеш. Успокой се.

- Не мога - смънка Дензър. - Те са подгонили моето моми­ченце. Ериан я е отвела нанякъде. Трябва ние да ги открием първи, иначе ще я убият. О, богове, тя не е някакво зло изча­дие, а малко момиче! Нужни са ми другите Гарвани.

Потокът от думи потресе Незнайния. Решението, което пред­лагаше Дензър, беше не по-малко стъписващо от проблема. От­рядът на Гарваните бе разпуснат и всеки продължи по свой път. Нямаше начин да се съберат отново.

- Помисли трезво, Дензър, и не бързай. Искам да чуя всич­ко от самото начало.

Нощта се спускаше над южните склонове на Баланските пла­нини, на половин ден път с кон от почти възстановения град Блекторн. Звезди обсипваха небето, луната светеше бледо и мра­кът не беше непрогледен.

Хирад Хладнокръвния се спускаше по стръмната пътека поч­ти безшумно. Би могъл да мине оттук и с вързани очи, ако се на­ложи, но сега беше важно да слезе бързо и незабелязано по ковар- ната кал и хлабави камъчета. Пак идваха ловци и трябваше да ги спре. Но дори и те да намереха смъртта си подобно всички остана­ли, Хирад си знаеше, че така няма да прекрати тези тъпотии.

Малцина дръзваха да се заемат с това, но броят им нараства­ше, подготвяха се все по-хитроумно и усърдно, а сведенията за навици и слабости плъзваха из Балея и стигаха до наострени уши. Изпитваше погнуса към тези мъже и жени, но и разбира­ше подбудите им.

Алчност. И стремеж да извоюват уважението, полагащо се на онези, които са се върнали с най-изумителния ловен трофей. С глава на дракон. Затова не би напуснал драконите Каан, дори да му се искаше. Не че бяха чак толкова уязвими, но винаги имаше опасност... На хората не можеше да им се отрече упоритостта и находчивостта. Ето, тази дружинка бе измислила нещо ново.

Все още му бе трудно да проумее що за твари са способни да , забравят толкова бързо какво дължи Балея на драконите. Нез­найния воин му помогна да разбере какво става още когато дой­де при него с вестта, че се готви първото нападение - дочул пи­янски хвалби в„Гарвановото гнездо“.

- Недей да се чудиш, Хирад - бе му казал той. - Рано или късно определят цена за всичко, а винаги ще има хора, които отказват да повярват в заслугите на Каан към Балея. Има и дру­ги, на които просто им е все едно. Интересува ги само колко пари могат да спечелят. Честта и уважението не се превръщат в кесии със злато.

Тези думи разпалиха яростта на Хирад - тъкмо това бе ис­кал да постигне Незнайния. Така винаги беше нащрек и успя­ваше да надхитри ловците. В невежеството си опитваха с ма­гии, с отрова, с огън или с груба сила. Но сега извличаха поуки от смъртта на предшествениците си, наблюдаваха и дебнеха. И Хирад за пръв път се поддаваше на безпокойството.

Този път бяха шестима - трима воини, маг и двама майсто­ри. Напредваха бавно и предпазливо през подножието на скло­на, където драконите живееха в своя Чоул. Явно бяха отбягва­ли обитаваните местности, за да не предупреди никой Хирад. Идваха с умело сглобена балиста, която изстрелваше дървени колове с железни върхове.

Простичък план, какъвто е присъщ на всички умни замис­ли. Ако Хирад не се заблуждаваше напълно за намеренията им, щяха да нападнат още тази нощ - знаеха, че драконите излитат да търсят храна под прикритието на мрака. Щяха да разполо­жат балистата под обичайния маршрут на Каан. Силата на оръ­жието стигаше да нарани или може би дори да осакати дракон при повечко късмет.

Не искаше да рискува, затова се спусна да пресрещне група­та преди да даде знак на драконите, че е време да се появят. Ловците бяха допуснали две грешки. Не включваха самия Хи­рад в сметките си и сред тях имаше само един елф. Това беше слабост в тъмните часове и скоро щяха да се убедят, че нощта няма милост.

Наблюдаваше ги през пролуката в сцепена скала. Сега бяха трийсетина стъпки по-надолу и на стотина разкрача от него. Успяваше да проследи движението им в равната сивота наоко­ло по тънкия лъч на закрития фенер, проскърцващите колела на балистата и глухото потропване на копита.