Джеймс Баркли - Детето на нощта

Маговете от Дордовер дяла година се опитваха да помогнат, но не постигнаха нищо, което тя не знаеше, нито пък предпо­ложенията им стигнаха по-далеч от догадките на Ериан и Дензър. Всъщност дори не можеха да разберат Лиана с мисълта си, насочена само към делата на собствената им Школа. Те бяха толкова способни да разгърнат безопасно заложбите на моми­чето, колкото и да научат някой плъх да лети.

„Магията е една, маговете са еднакви.“

Старшите магове в Дордовер мразеха този девиз, мразеха и пламенната вяра на Ериан в него. Тази истина се сблъскваше със самата сърцевина на убежденията, крепящи независимост­та на Школата. И въпреки това се заеха много въодушевено с обучението на Лиана. Поне отначало. Може би вече бяха осъз­нали колко безгранични са дарбите ѝ и това подкопаваше усър­дието им... или пък се чувстваха застрашени.

Но през цялото време някой бе разбирал какво се крие в мо­мичето. Някой, отдавна владеещ могъщи сили. Гласове зазву­чаха в ума на Ериан. И на Лиана. Подкрепяха я, подхранваха увереността ѝ, съхраняваха разума ѝ и уталожваха изблиците на нейния нрав. И я подканяха да приеме предложеното от тях - знанията и способността да помогнат.

После настъпи онази нощ... Ериан осъзна, че в Дордовер не само няма да помогнат с нищо на Лиана, но и че непохватните им опити излагат дъщеря ѝ на риск. Не успяваха да я отърват от кошмарите, вече не ѝ даваха свобода да се развива. Недовол­ството на детето от пречките неизбежно щеше до доведе до го­ляма беда. Лиана беше толкова малка, че дори не би проумяла какви стихии отприщва. А сприхавостта ѝ пламваше лесно, в това напълно приличаше на майка си. Засега не бе насочвала гнева си чрез магия, но все някога щеше да се случи, ако не научеше докъде се простират границите на онова, което прите­жаваше.

Поредният кошмар дойде с пронизителните писъци на Лиа­на, още по-плашещи за Ериан. Прегърна треперещото, плув­нало в пот дете, но знаеше, че е време за промяна. И сега си спомняше разговора им дума по дума.

- Всичко е наред. Мама е при тебе. Нищо няма да ти се случи.

Избърса лицето на дъщеря си, докато се мъчеше да укроти собственото си разтуптяно сърце.

- Знам, мамо. - Момиченцето се вкопчи в нея. - Чудовищата на мрака дойдоха, но старите жени ги прогониха.

Ериан забрави да я полюшва в прегръдката си.

- Кой ги прогони?!

- Старите жени. Те винаги ще ме спасяват. - Детето се при­тисна в майка си. - Ако съм близо до тях.

Ериан се усмихна и разбра как ще постъпи.

- Заспивай, миличка. - Настани Лиана по гръб и приглади косата ѝ. - Мама има малко работа в кабинета. После може да тръгнем на кратко пътешествие.

- Лека нощ, мамо!

- Лека нощ, сладката ми!

Ериан беше вече на прага, когато чу шепота на Лиана. Озър­на се, но момичето не говореше на нея, а се унасяше със затво­рени очи. Пак зашепна и този път Ериан различи напевните думи и кискането, сякаш някой гъделичкаше дъщеря ѝ.

- Ид-ва-ме, ид-ва-ме...

Ериан още потръпваше при спомена за среднощното им бяг­ство, за неувереността, страха и постоянното очакване на про­вала. Чак сега научи, че почти не е имало опасност някой да ги хване. Осем дни в каруца с мълчалива елфида, последвани от тревожните три дни в Трънливата гора. Тогава си мислеше, че всичко е измислено набързо и нескопосано, но стана очевидно, че елфите от Гилдията в нищо не разчитат на късмет. Накрая отново ги отведоха с кола на югоизток към Арлън, за да се ка­чат на кораба, а Ериан забрави грижите си.

„Океански бряст“ беше тримачтов кораб, дълъг почти сто стъпки от бушприта до руля и тесен, построен да пори бързо вълните. Въпреки малкото пространство каютите в трюма бя­ха уютни. Екипажът от трийсетина елфи поддържаше безуп­речна чистота, Ериан усещаше палубата под краката си доста- тъчно здрава, лакираната в тъмнокафяво дървения устояваше на солената вода и мачтите бяха яки, но гъвкави.

Рядко бе пътувала в открито море, обаче се почувства добре още щом стъпи на кораба. Строгото, макар и благо отношение на вечно заетия екипаж само укрепи чувството ѝ, че е в безо­пасност. Когато нямаха работа, елфите се радваха на Лиана - момиченцето не откъсваше ококорения си поглед от забавле­нията им, жонглирането с портокали, премятането презглава, танците и песните.

Двете си отдъхнаха, наслаждаваха се на чистия въздух, при­месен с миризмите на морето и кораба. Водачите им в бягство­то също започнаха да се усмихват, щом Балея се скри зад хори­зонта. Ренерей, която бе техен колар през първите дни, вече не мълчеше непрекъснато и им представи своя брат Трюун. Ел­фът само склони глава с късо подстригана черна коса. Ериан забеляза, че лявото му око е със застинала неподвижно зеница и е винаги кръвясало. По кожата наоколо личаха белези и тя си науми да попита Ренерей какво го е сполетяло.