Джеймс Баркли - Детето на нощта

Намери сгоден случай вечерта на четвъртия ден от плаване­то. Вече бяха прибрали съдовете след вечеря, но жаравата в бди­телно поддържаното и покрито огнище още тлееше. Платната над главите им се издуваха, вятърът разстилаше облаци, кои­то закриваха звездите. Лиана спеше на койката си и Ериан се облегна на фалшборда, за да погледа водата, плъзгаща се бързо назад покрай кораба. Опитваше да си представи какви ли тва­ри плуват под повърхността. Чу как някой спря до нея и изви глава - Ренерей се подпря в същата поза.

- Омайващо е, нали? - подхвърли Ериан.

- Прекрасно е - съгласи се младата елфида.

Лицето ѝ бе покрито с тъмен загар от живота в Южния кон­тинент Калеюс. Имаше леко скосени зелени очи, изострени на­горе уши като листа от дърво и високи скули. В тъмното очите ѝ искряха, уловили отраженията на звездите по водата.

- Кога ще стигнем? - попита Ериан.

Ренерей сви рамене.

- Ако вятърът остане попътен, ще видим архипелага Орнаут утре преди залез. И след не повече от два дни ще стъпим на брега.

- На кой бряг? - уточни Ериан. - Ако вече можеш да ми ка­жеш...

Тя упорито бе задавала въпросите си на Ренерей и докато пъ­туваха заедно в Балея, но не научи нищо.

Елфидата се усмихна.

- Да, сега мога да ти кажа. Островът е разположен навътре в архипелага. Ние го наричаме Херенденет, тоест „безкраен дом“ на вашия език. Островите в Орнаут са повече от две хиляди, много от тях не са отбелязани на никоя карта. За да се състави пълна карта на архипелага, не стига цял един живот, а това е в наша полза. За жалост откъм морето Херенденет не е привле­кателна гледка - канари и черни камънаци, макар че много дру­ги острови имат пясъчни плажове, лагуни и дървета. Но той е напълно подходящ за нашата цел.

- Като те слушам, явно е същинска прелест - сухо отбеляза Ериан.

- Не се заблуждавай, наистина е красив във вътрешността. Но за да се добереш до него, трябва да познаваш пътя. Рифове­те са безмилостни към всяка грешка.

- О, разбирам...

- Съмнявам се, но скоро наистина ще разбереш - засмя се Ренерей. - Който не знае извивките на протока, не може да ни достигне.

- Но може да долети.

- Отгоре ще съзре гола пустош. Привидността е толкова из- мамна понякога...

- Значи всичко сте предвидили? - попита Ериан с присъщия си скептицизъм.

- Да, още преди три столетия - натърти Ренерей, взря се в лицето ѝ и добави: - Мъчно ти е за него, нали?

Ериан се сепна от думите, но не можеше да отрече правотата им. Макар и затаена, оставаше ѝ надеждата, че Дензър все ня­кога ще може да дойде при тях, а сега... Боговете да се сгромо­лясат дано, та той не беше мореплавател, а щом истинският вид на острова е недостъпен за погледите и отгоре... Всъщност това не я изненада.

Чувстваше се обаче откъсната от всичко познато и Дензър ѝ липсваше, колкото и да се радваше на Лиана. Копнееше за до­косването на ръката му, за звучния му глас, за дъха му по шия­та си, за силата, която той влагаше във всяко начинание. И за неговата неизменна подкрепа, колкото и да се проточваха по­някога разделите им. Ериан не се съмняваше в решението си и все йак усещаше как неизвестността гризе нейната увереност и вещае незнайни опасности за дъщеря ѝ. Дензър щеше да ѝ бъде опора, но го нямаше тук и тя трябваше да черпи от собствената си сила, макар и немалка, за да поддържа вярата си.

Ренерей ѝ помагаше с дружелюбието си, с уважение и с раз­биране. Ериан се зарече, че ще се постарае да я задържи набли­зо колкото се може по-дълго. Само на боговете беше известно какво я очаква в Херенденет.

- Знаеш, че и него бихме приели, но има други, под чието желание да ни намерят се крият далеч по-неприятни подбуди - продължи елфидата и я избави от необходимостта да отговори на неудобния въпрос. - Издирват ни денем и нощем повече от десет години. И те, и техните врагове биха желали да ни уни­щожат.

Ериан сви вежди. Не проумяваше за какво говори Ренерей. Маговете от Дордовер сигурно бяха единствените, които ги тър­сеха в момента.

- Кои са другите?

- Ловците на вещери - обясни елфидата. - Черните криле.

Краката на Ериан се подкосиха и тя впи пръсти във фалшборда. Със смайваща пъргавина Ренерей я прихвана да не пад­не. Ериан не намери думи да ѝ благодари. Пулсът ѝ туптеше в гърлото, кръвта бучеше в ушите ѝ, а съзнанието отприщи ви­денията, които толкова усърдно бе потиснала преди години.

Преживя всичко отново - гнетящата обстановка в замъка на Черните криле, дъхът на страх в стаята, където затвориха ней­ните близнаци, непоносимото изтезание да е откъсната от тях и грозния присмех на капитан Травърс, предводителя на Ловците на вещери. В паметта ѝ бе врязан споменът за кръвта от прерязаните гърла на момчетата, попила в завивките, оплискала лица­та им и стените. Нейните прекрасни синове, убити от страх, че са опасни, макар че в това нямаше и капка истина. Убиха ги мъ­же, които трепереха от ужас пред магията, защото не я проумя­ваха. Отново преживя загубата, сякаш се случи вчера.