Джеймс Баркли - Детето на нощта

Хирад облиза пресъхналите си устни. Драконите бяха каза­ли, че искат възмездие. Искаха и хората да се убедят в тяхното могъщество. Само че елфът, проснат в краката му, още беше в несвяст и не видя нищо. Късметлия... Хирад обичаше драко­ните от Люпилото Каан и дори току-що случилото се не би раз­колебало и за миг привързаността му. Но за кой ли път бе при­нуден да си припомни каква непреодолима бездна дели драко­ните и хората. Стига да пожелаеха, щяха да властват, превър­нали човеците в свои роби.

Пак се вгледа в майстора, единственият жив сред разкъса­ните тела на другите ловци. Той се бе подмокрил и около боту­шите му се събираше локвичка, както клечеше вцепенен от ужас под трите кръжащи дракона. Ша-Каан кацна и го стисна с предна лапа, за да го приближи към челюстите си. Мъжът заломоти несвързано.

Хирад се обърна към мага, отпуши своя мях с вода и го изля върху главата му. Елфът се задави и изохка. Варваринът го хва­на за яката и го вдигна грубо, опрял острието на кинжала си в гърлото му.

- Само да помислиш за заклинание и ще умреш. Не сипо- чевръст от мен, разбра ли? - Елфът кимна. - Добре. Сега гледай и си вземи поука.

Ша-Каан придърпа още малко окаяния майстор.

- Защо дойдохте да ловувате дракони?

Дъхът му разроши косата на мъжа. От устата на майстора се изтръгна само задавен стон.

- Отговори ми, човече!

Мъжът безпомощно размахваше крака във въздуха, ръцете му по инстинкт бутаха ноктите, макар че не би могъл да ги разтвори.

- Заради шанса да тънем в охолство до края на живота си - изгъгна накрая. - Аз не разбирах... Не съм искал да ви сторя зло. Мислех...

Ша-Каан изпръхтя.

- Не бил искал да ни стори зло... Смяташе ни за безмозъчни влечуги, а? А да убиеш мен или друг от моето Люпило за тебе е било... как го нарича Хирад? Да, забавление. Но сега е друго, нали? Сега се увери, че можем да мислим?

Майсторът кимна и запелтечи:

- Н-никога н-няма да н-направя това отново... Кълна се!

- Така е, няма да го направиш - потвърди Ша-Каан. - Надя­вам се твоят спътник, комуто се усмихна щастието, да наблю­дава внимателно.

- Как тъй му се усмихнало...

Дори не довърши въпроса. Драконът стисна главата му с ши­роката си лапа и я смачка като зрял плод. Влажният пукот отек­на от околните скали.

Хирад усети как се сгърчи магът до него, чу ахването му. Краката на елфа омекнаха, но варваринът го задържа прав. Ша- Каан пусна потръпващия труп и изви глава към тях, студени­ят поглед на сияещите сини очи пронизваше.

- Хирад, оставям на тебе да довършиш урока.

Великият Каан се издигна в небето и поведе другите два дракона на лов.

Хирад помълча, та елфът да запомни още по-добре кърваво­то зрелище. Надуши пикня и побутна мага по-надалеч.

- Още си жив, защото аз реших така - започна, вторачен в мъртвешки бялото лице. - Знаеш каква вест трябва да разпрос­траниш. Който и да дойде тук с намерението да убива дракони, ще го постигне бърза смърт. Драконите не са лесна плячка, до­ри не си способен да си представиш могъществото им. Проумя ли го най-сетне?

Магът кимна.

- Защо избра мен?

- Как се казваш? - сопнато попита варваринът.

- Йе... Йерен.

- От Джулаца си, нали?

Елфът пак кимна.

- Затова ти провървя. На Илкар не му стигат маговете. Оти­ваш право в Школата, оттам ще разпратиш вестта. Ще оста­неш да помагаш на Илкар както той реши. Чуя ли, че не си се подчинил, никъде няма да намериш безопасност. Нито в адс­ката бездна, нито в пустошта. Ще те намеря и ще си водя прия­тели. - Хирад многозначително посочи планината зад гърба си. - Сега се махни от очите ми. И бягай неспирно, докато Илкар не ти каже да спреш. Схвана ли?

Трето кимане. Хирад му обърна гръб и се отдалечи, а тропо­тът на тичащи крака го накара да се усмихне мрачно.

Последните няколко дни бяха най-спокойните и безметеж­ните в иначе изпълнения със събития живот на Ериан. Дните, прекарани на кораба, през които тя осъзна, че се е отърсила от оковите на Школите. Не само на Дордоверската, а и на всички останали. В спокойните води на Южния океан към края на ля­тото, в топлото сухо време двете с Лиана най-сетне забравиха отминалите.грижи и можеха да помислят за предстоящото.

Гласовете в ума ѝ бяха звучали толкова често, че сякаш ста­наха част от самата нея. Увещаваха я да тръгне, да дойде при тях. Спомняше си нощта, когато стигна до решението. Поред­ната нощ в Дордовер, поредният кошмар за Лиана. Прекалено много станаха тези нощи накрая.

Дордовер, чийто Съвет на старшите магове я прие, след като тя напусна Ксетеск. Мястото, където към нея се отнасяха и поч­тително, и презрително заради противоречивите постъпки в скорошното ѝ минало. Школата, в която необичайните дарби на нейната дъщеря бяха развивани и изучавани от магове, чи­ито опасения все повече надделяваха над възхитата.