Джеймс Баркли - Детето на нощта

И го лишаваше от спокойствие. Ами ако никога не улегне? Внушаваше си, че тези желания ще избледнеят в не толкова далечното бъдеще. Поне вече не му се искаше да се сражава в първата редица и намираше утеха в това. А предложения не липсваха.

- С това е свършено - усмихна се той на Томас. - Предпочи­там да бърша пода, вместо да се бия. Така рискувам само да ми се схване гърбът.

- Тогава защо си настръхнал?

- Дензър идва насам. Долових го. Както винаги.

- Виж ти... Кога? - понамръщи се Томас.

- Скоро - сви рамене Незнайния. - Съвсем скоро.

Роб, синът на Томас, влезе през задната врата, която водеше към конюшните. През последните години възторженият юно­ша се бе превърнал в силен и разсъдлив младеж. Зелените му очи проблясваха на лицето с високи скули под късата кестеня­ва коса. По тялото му изпъкваха мускулите, заякнали от неу­морния труд около конете, седлата и каруците. По добродуш­ния си нрав Роб беше пълно подобие на своя баща.

- Всичко ли е прибрано и заключено? - обърна се Томас към него.

- То се знае - отвърна Роб, пристъпи към тезгяха и взе вто­рата кофа и дългата дръжка с увит около напречника парцал. - Хайде, старче, лягай си, остави на младите да разтребват - до­бави, ухилен до ушите.

Незнайния се усмихна.

- Доста време мина, откакто някой ме е причислявал към младите.

- Е, в сравнение с него... - кимна Роб към баща си.

Томас довърши бърсането на тезгяха и пусна парцала в ко­фата.

- Добре де, старчето ще се вслуша в съвета на младока. Ще се видим утре.

- Лека нощ, Томас!

- Лека нощ, татко!

- Аз ще се заема с масите - каза Незнайния на Роб, - ти по­чисти пода и огнищата.

Преполовяваха работата, когато ги прекъсна трескаво тро- пане по входната врата. Незнайния изпухтя.

- Май знам кой е. Роб, погледни има ли гореща вода за ка­фе, моля те. И отскочи до килера за чиния с повечко хляб и кашкавал.

Младежът опря дръжката с парцала в ъгъла и се шмугна припряно зад тезгяха. Незнайния дръпна резетата и отвори. Дензър залитна и едва не се свлече в ръцете му.

- Богове! - възкликна огромният мъж. - Дензър, какви си ги вършил?

- Летях - отвърна магът. Облещените му очи бяха хлътна­ли, лицето му белееше вледенено. - Ще ми помогнеш ли да вляза на топло? Малко съм премръзнал.

- Хъмм... - проточи Незнайния.

Замъкна треперещия Дензър в задната стая, придърпа крес­ло към незапалената камина и настани мага на меката тапице­рия. В стаята нямаше особени промени. Под плътно затворе­ните капаци на прозорците бяха сбутани масата и столовете, покрити с бяло платнище. Тази маса пазеше спомени за пир­шества и трагедии, а Незнайния винаги се натъжаваше, като се сетеше как на нея бе лежал трупът на Сирендор Ларн, най- добрия приятел на Хирад.

Креслата още бяха наредени в полукръг пред камината, но Незнайния ги разместваше всеки ден, за да се упражнява в уса­мотение с прословутия си двуръчен меч. От опит се бе уверил, че животът в Балея всеки миг може да ти поднесе някоя изненада.

Роб отвори вратата с крак - с едната ръка крепеше поднос с каничка, над която се виеше пара, чаши и отрупана с храна чи­ния, с другата носеше лопата, пълна с тлееща жарава. Незнай­ния взе всичко и му кимна с признателност.

- Не се притеснявай за чистенето, аз ще довърша - каза му Роб.

- Благодаря ти.

- Той добре ли е?

- Малко е премръзнал - успокои го Незнайния, макар да бе­ше сигурен, че не само студът мъчи Дензър.

Вече бе зърнал болката в очите му и знаеше, че само отчая­ние може да го е тласнало към такова изчерпване на силите.

Побърза да разпали огъня, сложи чаша кафе в ръцете на ма­га и остави чинията на масичка до креслото. Седна на своето кресло и зачака Дензър да проговори.

Магът от Ксетеск имаше окаян вид. Брадата му не беше под­равнена, косата стърчеше на всички страни изпод малката чер­на шапка, лицето му бледнееше, около кръвясалите очи има­ше тъмни кръгове, а устните бяха синкави. Погледът му шаре­ше по стаята и той начесто отваряше уста, обаче не се чуваше нито дума. Дензър сам се бе изцедил до предела, отвъд който никой не можеше да прекрачи. Запасите от мана не бяха неиз­черпаеми дори у магове с необикновени дарби като неговите. Малка грешка можеше да се окаже гибелна, особено когато ма­гът летеше със Сенчести криле.

Незнайния се чувстваше свързан с Дензър още от безвъзв­ратно отминалите дни като Закрилник, когато магът беше не­гов Повереник. Не можеше да мълчи повече.

- Разбирам, че нещо те е подтикнало да дойдеш тук колкото може по-бързо, но няма да постигнеш нищо, ако се погубиш сам. Дори ти не би могъл да поддържаш заклинанията безкрайно дълго.