Джеймс Баркли - Детето на нощта

В миг извади кинжала си от кожената кания, изправи се ряз­ко, стисна с пръсти челото на мага и отметна главата назад, а другата ръка преряза гърлото му. Кръвта плисна върху зеле­ните листа, мъжът потрепери за последен път, толкова сащи­сан, че дори не изохка. Заклинанието на Булото се разпръсна и откри черни, прилепнали по тялото дрехи и бръсната глава. Ко­гато ги убиваше по този начин, Ренерей не поглеждаше лицата им. Изненадата и потресът, застинали в очите им, само подк­лаждаха чувството ѝ за вина.

Тя положи трупа по лице върху пръстта, избърса ножа и го прибра. После даде знак на Трюун, че продължават напред.

Някъде наоколо се спотайваше още един, Ериан и Лиана бя­гаха уплашени, а денят скоро щеше да свърши.

Дензър седеше в кресло до огнището, но в кабинета беше прохладно и есенният вятър разтърсваше прозорците. В мътното сиво небе се носеха изронени листа, ала мразовитите повеи навън не можеха да се мерят със студа, сковал душата на мага от Ксетеск, откакто дойде в Кулата на Дордовер.

Още в мига когато пристигна конникът пратеник и поиска да говори с него, той се досети, че положението е отчайващо. Но мъртвешката тежест в стомаха му и прескачащите удари на сър­цето се превърнаха в леден гняв, когато научи, че са прахосали цели шест седмици в препирни дали изобщо да го повикат.

Отначало го жегна разочарованието, че Ериан не се е опита­ла да достигне съзнанието му с мисловна връзка, но пък невед­нъж бяха минавали седмици преди умовете им да се потърсят отново. А сега, нерадостно си напомняше Дензър, и голямото разстояние би могло да ѝ попречи, ако се опита.

Сгъна писмото и го пусна в скута си, после вдигна поглед към Вулдарок. Дебелият Господар на Кулата в Дордовер още се пре- потяваше, след като го придружи до жилището на Ериан. Вул­дарок пристъпи неловко под пронизващия поглед на госта.

- Шест седмици... За какво пропиляхте толкова време, по дяволите?

Дебелакът попи с кърпа челото си и я плъзна нагоре по пле­шивото теме.

- Търсихме. Мъчим се да ги открием и не прекратяваме уси­лията си. Те са от Дордовер.

- Но освен това са мои съпруга и дъщеря, макар че в момен­та не живеем заедно. Не сте имали право да криете от мен вест­та за изчезването им дори един-единствен ден.

Дензър огледа кабинета, купчините скрепени с върви книжа, книгите и пергаментите, наредени прилежно по лавиците, под- рязаните фитили на свещите и фенерите, плюшеното зайче, сло­жено грижливо върху възглавничка. Толкова неприсъщо за Ери­ан, която се наслаждаваше на безпорядъка, докато работеше. Ли­чеше, че не са я отвели против волята ѝ. Разтребила е, защото е имала намерение да не се връща дълго. А може би никога.

- Не е толкова просто - предпазливо възрази Вулдарок. - Има си процедури и правила...

Дензър се надигна устремно от креслото и почти изблъска Господаря на Кулата.

- Не си и помисляй да ми пробутваш тези глупотевини - зас­търга гласът му. - Проклетата ви гордост и интригите във ва­шия Кворум са ме лишили от възможността да издирвам дъ­щеря си и любимата си цели шест загубени седмици! И какво по-точно постигнахте с вашето търсене?

Дензър виждаше как нови капки пот избиват по месестото зачервено лице на Вулдарок.

- Намирахме неясни следи. Чухме слухове, че са ги видели тук или там. Нищо определено.

- Значи ви бяха нужни шест седмици за „нищо определено“? При цялата внушителна мощ на Дордовер?

Дензър млъкна, щом долови как присвитите очи на Вулда- рок гузно се отвърнаха встрани. Магът от Ксетеск се усмихна и отстъпи крачка назад, пръстите му разсеяно се плъзнаха по куп­чинка листове.

- Тя ви е сварила неподготвени, а? Всички вас... - Той се зас­мя. - Изобщо не сте подозирали, че може да си тръгне, нито накъде ще се отправи, нали?

Вулдарок премълча и Дензър кимна.

- И какво направихте? Изпратихте магове и войници в Лис- терн? В Корина? В Чернотрън? Може би дори в Ксетеск. А пос­ле? Претърсихте горите наоколо, изпратихте вестоносци в Гиернат и Джейдън?

- Земите, които трябваше да претърсим, са обширни - сдър­жано отбеляза Вулдарок.

- Но при цялата ви безмерна мъдрост никой от вас не е бил тол­кова прозорлив, че да я опознае достатъчно и да се досети накъде би могла да се запъти? - Дензър цъкна с език и се чукна с пръст по слепоочието. За миг злорадо му олекна, че вижда Вулдарок тол­кова смутен. - Липсва ви усет, а? И накрая пратихте човек да ме доведе, та аз да разбера. Но толкова се забавихте... И защо?