Джеймс Баркли: Детето на нощта

Но имаше време дотогава.

Всеки подскок по неравностите раздрусваше коларя, Който изви глава да погледне през рамо. През облака прахоляк зад каруцата виждаше, че онези приближават. Шестимата конни­ци бързо скъсяваха разстоянието, не им пречеше теренът, спъ­ващ колелата.

От половин ден гледаше как го настигат, зорките му очи ги откриха почти в същия миг, когато го забелязаха и подгони­ха. Отначало не се наложи да се носи толкова шеметно нап­ред, но с отминаването на следобеда пролича, че преследвачи­те са готови да изтощят конете си до смърт, за да го настиг­нат. Нищо изненадващо. Това, което те очакваха да намерят под чергилото, струваше далеч повече от живота на няколко ездитни животни.

Той пак се загледа с усмивка в пътя отпред и разтръска по­водите. С наближаването на здрача по ясното небе плъзваха облаци. Коларят се почеса по брадичката и огледа конете си. По хълбоците им се стичаше пот, те мятаха глави и в усилия­та си да теглят по-бързо притискаха уши към главите си и се блещеха.

- Добре се справихте - похвали ги той.

Дадоха му толкова време, колкото му бе нужно.

Пак се озърна. Онези бяха на стотина крачки зад него. Глух удар оповести долитането на първата стрела. Той си пое дъх. Моментът бе настъпил.

Сгушил глава в раменете си, коларят пусна поводите и се мет­на върху десния кон. Тутакси усети през панталона колко е сго- рещено тялото му, чуваше тежкото му дишане.

- Кротко сега, кротко... - промърмори тихо.

Потупа шията на коня и извади кинжала си. Острието бе на­точено и с един замах сряза хамутите. Смуши с пети животно­то и то отскочи надясно от каруцата, в която остана впрегнат другият кон. Каруцата рязко забави ход и кривна вляво. Мъ­жът се надяваше да не се преобърне.

Отвърза юздата от рога на седлото, наложи волята си на ко­ня и наведен над шията му препусна встрани. А когато чу ви­кове зад гърба си, дръпна юздата и се обърна.

Враговете бяха при каруцата с отметнато нагоре чергило. Кръжаха наоколо и гневно се обвиняваха един друг. Той знае­ше, че и те го виждат, но нямаше значение. Вече не можеха да го хванат, но още по-важно беше, че ги отклони от тяхната цел. Половин ден бяха преследвали празна каруца.

Но нямаше време да се хвали сам. Успя да подлъже шести­ма хапльовци, а далеч по-хитроумни врагове продължаваха преследването. Те нямаше да се издадат толкова лесно.

Ериан се взираше в дъщеря си, която дремеше неспокойно в скута ѝ, и за пръв си зададе въпроса дали не е постъпила непоп­равимо глупаво. Първият им ден в Трънливата гора мина леко. Лиана беше с ведър дух, двете си тананикаха песнички за пъ­тешественици, докато вървяха на юг. Осеяната със слънчеви лъчи гора лъхаше на чиста, приветлива свежест. Първата нощ беше същинско приключение за момичето - спа на открито, за­вита с наметалото на майка си и пазена от заклинания против натрапници. А когато Лиана се унесе, Ериан стори още нещо - настрои усета си към спектъра на маната в търсене на призна­ци, че не всичко е наред.

Не защото очакваше някаква опасност през тази нощ. Раз­читаше, че онези от Гилдията знаят какво вършат и ще ги зак­рилят. И макар че в Трънливата гора се навъртаха вълци, не бе известно да налитат на хора. Впрочем като магьосница от Дордовер тя можеше да се предпази по-добре от почти всеки друг.

Но през втория ден настроението се промени. Навлязоха в горските дебри, покровът от клони и листа над тях се сгъсти и повечето време вървяха в сенките. Ободряваха се само когато слънцето проникваше до земята около краката им. Разговори­те и песните се накъсваха, а накрая секнаха. Ериан се мъчеше да измисли какво да каже на своята все по-настръхнала дъще­ря, а и откриваше, че думите сякаш се плъзгат покрай ушите на Лиана, виждаше уплаха в очите ѝ.

Трябваше да си признае, че същите чувства спохождат и нея. Разбираше - или поне си внушаваше, че разбира - защо се на­лага да вървят сами. Но доверието ѝ в Гилдията чезнеше бързо. Очакваше някой да ги потърси, а това все не се случваше. И сега всяко припукване на съчка или проскърцване на клон я сепваха. Ослушваше се напрегнато за птичето чуруликане и се опитваше да разсее с него Лиана. Излъга я, че когато птиците пеят, не може да има опасност наоколо.

Стараеше се да запази усмивката на лицето си, обаче знае­ше, че не е убедила докрай момичето в необходимостта да про­дължат нататък. Малката ѝ дъщеря се умори и към края на сле­добеда спряха. Ериан се облегна на покрито с мъх дърво, а Ли­ана задряма. Горкото дете! Едва на пет години е принудено да се спасява с бягство, без да проумява защо.