Джеймс Баркли: Детето на нощта

Господарят на Кулата пак изтри лицето и ръцете си с кърпа­та, после я прибра.

- Колкото и близко да си свързан с Ериан и Лиана - подхва­на той, - двете бяха под закрилата на Дордовер. Длъжни сме да се грижим за доброто си име, да се придържаме към правила­та. Искахме да ги върнем без излишен... шум.

Вулдарок разпери ръце и насили устните си да изобразят ус­мивка.

Дензър поклати глава и повторно пристъпи към него, Вул­дарок се дръпна сепнато, опря крака в кресло и тежко се тръш­на в него. Лицето му пламна.

- Надяваш се да ти повярвам ли? - сопна се Дензър. - Пази­ли сте в тайна изчезването на Лиана, но това няма нищо общо със стремежа ви да не се изложите. Други са ви подбудите. Ис­кали сте да я приберете обратно във вашата Школа преди дори да науча, нали? - Той се наведе над мокрото от пот лице и усети по бузите си топлия, леко вмирисан на спирт дъх. - Защо ли, питам се... Уплашихте се, че тя може да изникне изведнъж пред прага на друга Школа с по-способни магове?

Вулдарок пак разпери ръце, но по-нерешително.

- Лиана е дете с единствени по рода си дарби. А тяхното раз­витие трябва да бъде насочено правилно, за да избегнем край­но нежелателните последствия.

- Например пробуждането на способности, събрали магията на всички Школи? Не бих казал, че това е крайно нежелател­но. - Дензър се подсмихна. - Ако това се случи някога, би тряб­вало да празнуваме.

- Вразуми се, Дензър! В Балея няма място за нов Септерн. Нито днес, нито когато и да било. Светът се е променил.

- Дордовер не може да говори от името на цяла Балея. Лиа­на може би ще покаже на всички ни пътя напред.

- Напред ли? - изсумтя Вулдарок. - Завръщането към Един­ството ще бъде крачка назад, приятелю от Ксетеск, пък и едно надарено дете още не означава такава крачка. Едно дете само по себе си е безсилно.

Старият маг от Дордовер изведнъж си прехапа устните.

- Само ако ѝ попречите да разгърне заложбите си... - понечи да се заяде Дензър, обаче гласът му спадна до шепот. - О, това ли било?! Ако ще боговете да се сгромолясат, Вулдарок, но пад­не ли косъм от главата ѝ...

Дебелакът се подпря с ръце и стана.

- Никой няма да ѝ стори зло. Успокой се. Ние в Дордовер сме магове, а не ловци на вещици. - Той пристъпи към врата­та. - Но те съветвам да я намериш и да я доведеш тук. И то ско­ро. Повярвай ми, важно е за всички ни.

- Я се махай! - промърмори Дензър.

- Позволи ми да ти напомня, че се намираш в моята Кула! - озъби се Вулдарок.

- Разкарай се! - кресна магът от Ксетеск. - Нямате предста­ва с какво си играете!

Той се отпусна на креслото си.

- Напротив. Мисля, че ще се убедиш колко ясно осъзнаваме положението - натърти Вулдарок преди да се затътри навън.

Дензър чуваше затихващите тежки стъпки в облицования с дърво коридор. Пак разгъна писмото, което те дори не бяха на­мерили, макар че Ериан не си бе направила труда да го крие хитроумно. Но той бе отгатнал, че му е оставила писмо. Както се бе досетил, че никой друг не го е открил. Да, никакъв усет нямаха...

Прочете писмото отново и въздъхна. Бяха изминали четири години и половина, откакто стояха заедно в полето пред къща­та на Септерн. Но и до ден-днешен другите от отряда на Гарва­ните оставаха единствените, на които би разчитал да му помог­нат. А те бяха малцина. Ериан изчезна, Троун може би още ти­чаше с глутницата си из Трънливата гора. Значи оставаха Хирад, с когото се скара твърде зле преди години и оттогава няма­ше никаква вест от него, Илкар, който се бъхтеше до пълно из­тощение сред развалините на Джулаца, и разбира се - огром­ният мъжага.

Дензър се засмя неволно. Да, той е най-важен. А можеше да стигне при него в Корина само за два дни, ако прелети цялото разстояние. Вечеря в „Гарвановото гнездо“ с Незнайния воин на чаша от червеното вино на Блекторн - това щеше да е приятно.

Реши да тръгне от Дордовер още призори. Пресегна се към звънчето, за да поиска да запалят камината. Имаше още много работа. Усмивката му се стопи. Маговете от Дордовер щяха да упорстват в издирването, а той не би рискувал те да се доберат първи до Лиана. Писмото го успокояваше, че това едва ли мо­же да се случи, но как можеше да е сигурен? И тъкмо онези, от които Ериан бе търсила помощ, бяха заплаха за дъщеря му.

Имаше още нещо, и то твърде важно, което долавяше смътно, но все не успяваше да го извлече от подсъзнанието си. Беше свързано с пробуждането на дарбата...

Силен повей раздруса прозорците, но спря тутакси. Дензър вдигна рамене, седна до бюрото и започна внимателно да прег­лежда книжата по него.