Джеймс Баркли: Детето на нощта

Корина гъмжеше от хора. Търговията вървеше чудесно през цялото лято и не се усети голямо затихване с настъпването на новия сезон, само понамаляха пътешествениците и пътуващи­те работници, които се местеха на топло в Южния континент.

Две години след края на войната упорито се носеха слухове за още битки, повишаване на данъците и ново нашествие на запад­няците, но най-сетне спокойствието со завръщаше По доскоро пус­тите кейове и пазарища в града сега сякаш се тълпяха всички тър­говци, решени да се възползват и от най-нищожния шанс за пе­чалба. Пазарите не затваряха до късно, денем и нощем акостира­ха все повече кораби, а в странноприемниците, гостилниците и хановете не бяха виждали такова оживление от годините на разц­вет за Търговския съюз на Корина. Разбира се, разприте между бароните бяха започнали отново и за наемниците пак настъпиха добри времена. Но Гарваните вече не участваха в сражения.

„Гарвановото гнездо“, разположено недалеч от централния пазар, се пълнеше от ранни зори с поднасянето на закуската та чак до късна вечер, когато от печените прасета оставаха само костите и загоряла мазнина по шишовете.

Незнайния воин изпроводи последния пияница, затвори вра­тата и се обърна да огледа кръчмата. Зърна отражението си в едно от малките огледала, закрепени на колоните в залата. Кол­кото и късо да бе подстригана косата му, личеше как посивява до оттенъка на очите, обаче очертанията на челюстите му оста­ваха все тъй резки. А скритото под бялата риза и тъмнокафя­вия панталон могъщо тяло запазваше цялата си сила благода­рение на упорити занимания. Тридесет и осем години... Не му тежаха, но пък той вече не участваше в битки. Имаше си пре­достатъчно причини да се оттегли.

Стражата удари клепалото, за да отбележи първия час от но­вия ден, но щяха да минат поне още два часа преди той да влезе през вратата на собствения си дом. Надяваше се Диера този път да изкара по-спокойна нощ с малкия Джонас. Болките в стома­ха тормозеха момченцето и то беше доста сърдито през повече­то време.

Незнайния воин с усмивка се върна при тезгяха, където То­мас вече бе сложил две кофи с гореща сапунена вода, парцали и дълга дървена дръжка. Най-щастлив се чувстваше в миговете, когато нощем заставаше над люлката да погледа своя спящ мъ­ничък син или се будеше до Диера с лъчите на слънцето, про­никнали през прозореца на спалнята. Изправи килната табу­ретка и шумно отпусна длани върху тезгяха, изпод който се по­даде Томас с бутилка гроздова ракия от Южните острови и две малки чашки. Сипа по глътка за двамата. Томас скоро щеше да навърши петдесет години и вече нямаше никаква коса по гла­вата си, но очите му все така искряха под веждите, а високата му фигура беше гордо изправена и показваше желязно здраве.

- Да пием за поредната добра вечер - подаде той чашата на Незнайния.

- И за досетливостта да наемем още двама прислужници. С тях доста ни олекна.

Двамата бяха приятели от над двайсет години и поне през дузина от тях - съсобственици на „Гарвановото гнездо“. Чукнаха чашите си и отпиха. По една-единствена чашка късно вечер - неизменно спазваха този ритуал през последните четири години. Незнайния воин се бе сражавал цяло десетилетие ре­дом до съратниците си от отряда на Гарваните тъкмо за да се наслаждава накрая на тези мигове от прекрасния живот без приключения.

Потърка лицето си и усети наболата през деня брада, после се озърна към вратата на задната стая, изрисувана с емблемата на Гарваните. Рядко я отваряха напоследък.

- Момко, май пак не те свърта на едно място? - подхвърли Томас.

- Така е - потвърди Незнайния, - но причината не е каквато си мислиш.

- Брей! - изви вежди по-възрдстнйят мъж. - Правичката да си кажа, все не можех да повярвам, че йакрая ще се укротиш и дори ще въртиш кръчмата заедно с мен.

- Защото не си очаквал да оцелея, а? - подкачи го Незнай­ния и взе кофа и парцал.

- Не съм се съмнявал нито за миг, но ти си скиталец по ду­ша, Сол. Боец. Това ти е в кръвта.

Незнайния позволяваше само на Томас и Диера да го назова­ват с истинското му име на Закрилник, а дори когато те го изри­чаха, винаги се сепваше. Защото означаваше, че нещо ги е нака­рало да се тревожат за него. А и той сам си признаваше, че не се е укротил напълно. Имаше още работа за вършене в Ксетеск - тряб­ваше да ги притиска, за да продължат с проучванията и да вър­нат свободата на онези Закрилници, които я пожелаят. Имаше и приятели, с които искаше да се види. Не отричаше поне пред себе си, че нескончаемото еднообразие понякога му дотяга, и коп­нееше да потегли на кон с вързаната на гърба му ножница на ме­ча. Това желание му помагаше да се чувства жив.