Ричард Форд - Разбитата корона

Леандран първи изкрещя триумфално, когато враговете им побягнаха към гората. Регулус се присъедини към него и всички шестима затани надигнаха гласове в ужасяващ рев.

По-късно, когато слънцето потъна зад хоризонта и те запалиха четири клади за мъртвите си другари, Леандран проведе погребалния ритуал. Телата на келтана останаха за мършоядите. Регулус нямаше намерение да пречи на пътуването им към звездите, затова им остави зъбите и ноктите. На всички, освен на Гаргара Кел.

Трупът на жестокия воин лежеше сред останалите и Регулус и воините му се взираха в него с ненавист. Вече му бяха изтръгнали зъбите и ноктите и ги бяха захвърлили на земята. Като победител в двубоя, Регулус щеше да има честта първи да започне да се храни.

Той протегна ръка и Леандран сложи на дланта му тясно острие. Регулус коленичи и разпори Гаргара от раната на гърлото до пъпа. Бръкна с ноктестата си ръка в гръдния кош и стисна сърцето на врага си. Изтръгна го, после го вдигна високо, за да се наслади на победата си.

— За гортана — изкрещя той и заби зъби в сърцето, а кръвта на Гаргара Кел потече по брадичката му. Регулус преглътна, наслаждавайки се на вкуса — вкус на победа.

Докато погребалните клади горяха, воините започнаха да пируват с трупа на Гаргара. Заситиха глада си чак късно през нощта. На сутринта се събудиха до въглените от кладите, натежали и все още сити. От трупа не беше останало много.

Леандран се приближи до Регулус, който се взираше на изток.

— А сега? — попита старият воин. — Отървахме се от преследвачите, но може да ни очакват и други беди, ако навлезем още по-навътре в Студените земи.

— На това разчитам — отговори Регулус. — Нали затова идваме тук. За битки и слава. Усещам, че там ще намерим по много и от двете — посочи лениво на изток.

— Там, откъдето дойдохме, имаше достатъчно беди. Сигурно тези пред нас няма да са по-малко — Леандран му смигна и тръгна да събуди останалите.

Регулус ги огледа: Леандран, жилав и стар, до Джанто, черен, мрачен и страховит. После Хагама, Казул и младият Аккула. Бяха му останали петима бойци. Петима бойци, с които да върне славата на своето племе и отново да направи гортана велики.

Това беше начало.

Регулус можеше само да се надява, че на изток наистина ги очакват проблеми.

Ако не, той бе готов да се закълне в самия Мрачен бродник, че ще се погрижи да ги създаде.

Портата Лич беше в източния край на крепостната стена на Стийлхейвън. Тя се намираше в крепостна кула, която се издигаше на четирийсет стъпки, и в камъка около нея бяха издялани две фигури на закачулени мечоносци. Кои бяха те, Нобул нямаше никаква представа, но изглеждаха внушително и не особено приветливо.

Кехлибарената стража беше на пост тук от два дни. Не се случваше нищо и Нобул вече се отегчаваше. Северната порта беше опасна, без съмнение, но поне имаше с какво да убиеш времето. Но пък след летящите лайна и камъни в Квартала на складовете нямаше право да се оплаква от скуката.

Портата Лич беше отворена от изгрев до залез, за да пропуска търговците, които идваха със стоката си по Великия източен път от Анкаверн. Нобул не намираше, че да ги гледа как се нижат към пазара при Източната порта и обратно е голямо забавление, но все пак скоро щеше да стане весело. След няколко дни не селяни и рибари щяха да минават през тези порти, към тях щеше да напира орда яростни хурти и Нобул беше съвсем сигурен, че те няма да го отегчат. Беше съвсем сигурен, че тогава ще има достатъчно занимания. Като например да се постарае да не му отсекат главата.

Една теглена от кон каруца се приближи и спря до огромната порта. Нобул пристъпи напред и кимна на старчето на капрата, което стискаше юздите с разкривените пръсти и дори не си направи труда да кимне в отговор. Нобул хвана коня за оглавника, сложи ръка на муцуната му и започна да му шепне успокояващо, докато Антон провери каруцата за… Нобул не знаеше точно за какво. Вероятно за скрити хурти, които могат да изскочат изневиделица, целите боядисани и покрити с белези, с оръжия, от които капе отрова, готови да затрият първия, изпречил се пред очите им. Може би самият Амон Туга се криеше там, готов да превземе града собственоръчно.

Антон приключи проверката и даде знак на Нобул да пропусне каруцата.

Явно беше пълна само с ряпа.

Още щом тя изтрополи през портата, Хек извика от кулата. Старецът сочеше към Великия източен път.

— Конници! — изкрещя той. — Много конници. Изглеждат въоръжени.