Ричард Форд - Разбитата корона

Тогава Нобул го позна. Беше го срещнал преди седмици, в Параклиса на Таласъмите. Спомни си как това младо, покрито с прах лице се взираше в него, когато той вдигна поглед от сгърченото тяло на Дени.

Което и да беше това момче, явно бе много оправно.

— Добре, да им разчистим път — каза Килгар, който беше слязъл от кулата след Нобул. Момчетата от Кехлибарената стража започнаха да разпъждат тълпата. Старият Хек не беше от голяма полза, но пък Билгот го биваше точно за тази работа, вряза като таран тлъстото си тяло през множеството и избутваше зяпачите от пътя си. Нобул, Антон и Килгар също правеха всичко по силите си, но не постигаха голям успех, защото мълвата се беше разнесла чак до Източната порта и хората се събираха да видят как легендарната Драконова стража се връща отново в Стийлхейвън.

След малко в другия край на тълпата настана някаква суматоха, множеството внезапно се разтвори пред тях и Нобул видя Дъстин, Едрик и Върховния командващ. Той водеше свой отряд Зелени куртки, които зинаха от изумление, когато видяха колоната бронзови рицари да си пробива път по улиците на града.

— Значи не ни излъгахте, а, момчета? — рече Върховният командващ, като се взираше в ездача начело.

Рицарят го погледна през крилатия си шлем. Нобул видя прилежно оформената брада и втренчените му очи.

— Аз съм лорд-маршал на Драконовата стража и идвам при кралицата — каза той. И това беше. Седеше на коня и ги гледаше с очакване, сякаш беше херцогът на проклетия Валдор и те трябваше да опънат червен килим пред него.

Върховният командващ се пищиса, не знаеше какво да стори.

— Ами… трудно ще се уреди аудиенция при кралицата толкова бързо — каза накрая.

— Повярвайте ми, тя ще си освободи време за нас — каза лорд-маршалът и Нобул беше склонен да се съгласи; като нищо щеше да си освободи.

Преди Върховният командващ да намери някое друго извинение, от тълпата се появиха неколцина от Стражата на Скайхелм. Не изглеждаха изненадани, сякаш бяха очаквали Драконовата стража.

— Последвайте ни — каза първият от тях. — Дворецът е…

— Знам пътя, синко — отвърна лорд-маршалът и пак пришпори леко коня.

Нобул остана на мястото си, докато рицарите минаваха покрай него. Не успя да ги преброи точно, но бяха поне двеста души. Недостатъчно, за да спрат хуртите сами, но пък добре дошло попълнение за защитите на града, откъдето и да го погледнеш. Надяваше се да види мутрите на онези свирепи копелета, когато осъзнаят, че ще се изправят пред най-великите рицари на света.

— Това не се вижда всеки ден, нали? — каза Хек, докато гледаха как и последните конници изчезват в далечината към Квартала на Короната, следвани от ликуващата тълпа.

Нобул само поклати глава.

По-късно, в казармите, след като беше оставил оръжието си в арсенала и събличаше зелената си куртка, Килгар го гледаше с единственото си око. Беше очевидно, че иска да го заговори, но може би чакаше Нобул да го попита какво иска, но пък Нобул не беше от хората, които започваха разговори.

Спогледаха се за миг и Килгар пое дълбоко дъх.

— Хубаво е, че дойдоха… Драконовата стража имам предвид.

— Аха, сигурно — рече Нобул.

След малко Килгар пак пое дъх.

— Ще е скоро, нали знаеш. Пак ще е същото като при Портата. Кръв и пикня. Крясъци и викове. Сигурно се сещаш какво ни чака?

Нобул кимна, макар че според него може би щеше да е по-лошо. При Портата на Бакхаус те можеха да отстъпят, а тук зад гърба им беше единствено морето. Той плуваше добре, но се съмняваше, че ще се добере чак до Дравистан.

— Ще се справим — отвърна. — Вече успяхме веднъж.

— Естествено. И ще оцелеем да разказваме.

Пак мълчание, но този път Килгар пристъпи напред и се наведе, сякаш не искаше друг да ги чуе, макар че бяха сами.

— Не беше твоя вината — каза той. — Можеше да се случи на всеки от нас. Всеки от нас можеше да е там онази нощ. Всеки от нас можеше да умре на онова място.

— Знам — каза Нобул, не беше много сигурен, че иска да води този разговор.

— Дени много ти се възхищаваше. Сигурно е бил доволен, че ти си до него… накрая.

Това заболя. Нобул не мислеше, че Дени би му благодарил , че го остави да падне. Но какво да каже? Нима трябваше да се раздрънка пред Килгар и да му разкаже истината? Да му каже, че Дени е прострелял неговото момче? Че е искал да накаже малкото копеле и когато му се удаде тази възможност, нарочно го остави да падне от ръба?

Казват, че помага, ако излееш мъката си пред някого. Нобул не беше убеден в това. Така или иначе нямаше какво да каже на Килгар. Да, чувстваше вина, но това си беше негова вина и той щеше да си я носи.