Ричард Форд - Разбитата корона

Нобул се загледа натам. Отначало не видя друго, освен безкрайния път, който се спускаше към брега. Вероятно зрението на Хек вече отслабваше. На стареца понякога му се привиждаха разни неща. Но после Нобул наистина забеляза нещо, което се развяваше на морския бриз — флаг.

Тъкмо щеше да дръпне Антон и да хукне навътре, за да им каже да затворят портата, когато Килгар се присъедини към тях и се загледа в далечината с присвити очи. Първият ездач вече се виждаше добре, бронзовата му броня блестеше, флагът се вееше високо — макар че не можеха да различат какво е изобразено на него.

— Какво мислиш, Линкон? — попита Килгар, все още не знаеше истинското му име. — Дали се задават проблеми?

Нобул нямаше представа, но не биваше да рискуват.

— Трябва да затворим портата, после да задаваме въпросите от стената. Ако идват с мир, ще ни разберат. Ако не, поне няма да ни сварят по бели гащи.

Килгар явно беше съгласен.

— Затворете портата — излая той, щом влязоха вътре. Нобул го последва по каменните стълби на кулата към бойницата, която гледаше към Великия източен път. Хек още стоеше там и се взираше в далечината. Изглеждаше някак радостен.

— Защо си толкова щастлив? — попита го Нобул.

Раменете на Хек се раздвижиха от тих смях и той посочи на изток с кокалестия си пръст.

— Не знаеш ли кои са?

Нобул се вгледа, заслонил очи срещу яркото слънце. Макар че беше студено и вятърът се носеше от Мидралско море като леден дъх, слънцето грееше ярко. От тази висока позиция виждаха по-ясно процесията. Все повече знамена се появяваха в далечината и не след дълго Нобул вече различаваше няколкостотин ездачи. Не можеше да ги преброи точно, но всички бяха въоръжени, шлемовете им сияеха, а знамената се вееха на бриза.

— Да не са наемници? — попита Нобул.

Хек поклати глава.

— Виж им знамената — може би зрението му не беше чак толкова слабо.

Дори когато приближиха, Нобул не успя да прочете надписите по знамената, които плющяха на вятъра, но различи…

— Драконовата стража — каза Килгар и Нобул видя как на устните му се разлива усмивка. — В името на кръвта на Арлор, това е самата Драконова стража.

Ездачите приближаваха. Нобул се зачуди откъде ли идват. Дори той знаеше легендата за Драконовата стража — легендарен рицарски орден, който щеше да се притече на помощ на Стийлхейвън в най-тежки времена. Е, сега времената бяха тежки, без съмнение.

Всеки рицар имаше бронзова броня, меч и щит, на който бе изковано изображение на излитащ дракон. Шлемовете бяха заострени, а забралата криеха лицата на воините. По раменете на броните и по коленете им имаше плочи, изковани като драконови криле, дори по покривалата на конете личаха същите символи. Драконови криле имаше и на шлема на един от ездачите. Точно той излезе напред и препусна пред колоната. На гърба си носеше огромен меч.

Нобул забеляза странна фигура сред рицарите — младо момче с кафява роба — едва не се усмихна при вида му. То изглежда щеше да се пръсне от гордост, че язди сред такива воини.

Вътре в града пред портата се беше събрала тълпа. Някои от хората се бяха уплашили, че вратата е затворена, а другите бяха най-обикновени шумни зяпачи. Явно мълвата за Драконова стража се беше разпространила бързо и с приближаването на рицарите към градските стени тълпата се увеличаваше.

— Това може да се окаже проблем — каза Килгар, който се взираше в множеството, и извика на Дъстин и Едрик да доведат Върховния командващ.

Сега челото на колоната вече беше навлязло в сянката на портата Лич. Рицарят с крилатия шлем и огромния меч вдигна ръка. Стотиците воини след него спряха почти едновременно.

Килгар се взираше с колебание в тях. Озърна се към Нобул, но той нямаше никаква представа какво да сторят. Преди сержантът да каже нещо, младежът с кафявата роба се провикна отдолу:

— Ами… бихте ли отворили портата? Мисля, че ни очакват.

Беше почти смешно този малък келеш да говори от името на цяла колона страховити воини.

Килгар се обърна към Нобул и рече през зъби:

— Давай. Отвори проклетата порта.

Нобул забърза надолу да вдигне дървените резета, които залостваха портата. В кулата имаше решетка, която бързо можеше да се спусне в случай на обсада, но не беше използвана от десетилетия. Той знаеше, че тя не след дълго ще им потрябва, но сега портата беше отворена и Нобул се взираше в рицарите, чийто водач пък се взираше в него, все едно виждаше лайно на подметката си.

Без да каже и дума, първият рицар пришпори жребеца си и стотиците воини отново потеглиха като един. Когато минаваше покрай Нобул, младежът с робата каза „Благодаря“ и се усмихна срамежливо.