Ричард Форд - Разбитата корона

— Дори те да са зад нас? — попита Хагама.

Регулус го погледна решително.

— Да, ако имаме късмет.

Докато се изкачваха изморени по хълма, Регулус усети присъствието на Джанто Шо до рамото си.

— Бягахме толкова време, само за да спрем тук, в студа, в тази земя далеч от дома?

— Ти искаш да продължим да бягаме, така ли? Да умрем от изтощение? А и това място не е по-лошо за смърт от всяко друго — отговори Регулус.

Джанто се изсмя рязко.

— Да, може да си прав. Но какво стана с легендите?

Регулус сви примирено рамене. Беше искал да създаде легенда, която да се носи от уста на уста из цял Екуун. Но вероятно бе хранил напразни надежди.

— Ще се наложи да разказват за някой друг — каза той, без да се обръща.

Никой не заговори, чакаха. Денят напредваше и докато воините почиваха, Регулус наблюдаваше гората под тях. Едва когато слънцето, което не успяваше да стопли земята, се издигна високо в небето, преследвачите им се появиха.

Първо видя съгледвач, който се взираше в земята, търсеше следи. Спря, вирна нос, сякаш да помирише въздуха, и тогава ги забеляза. Регулус се наслади на паниката в очите му миг преди той да хукне назад, към убежището на гората.

— Ставайте — нареди Регулус, надигна се и извади черния меч от ножницата. Воините му направиха същото, някои изглеждаха примирени със съдбата си, но всички се подчиниха. Регулус се гордееше с тях — макар и малцина, воините му бяха предани докрай. Окуражи се от нетърпението, което просветна в очите на Джанто. Шотана явно копнееше за битката, предвкусваше насилието.

Не се наложи да чакат дълго, преди няколко фигури да изникнат от гората. Регулус не знаеше колцина са и не знаеше дали е облекчен, когато едва двайсетина мъже се появиха от дърветата. В него се събуди надежда. Неговите воини бяха само деветима, но той бе готов да заложи живота си на уменията им.

Когато видя обаче кой предвожда преследвачите, Регулус се разколеба.

Начело беше Гаргара, сподвижникът на Фаро в предателството. Именно Гаргара от келтана беше помогнал на Фаро да узурпира короната на бащата на Регулус. Именно той поведе атаката и изби мнозина от най-добрите воини на баща му.

Свирепият келтана се взираше в Регулус, когато поведе хората си по хълма. Очите му бяха изпълнени с омраза, но Регулус имаше на своя страна гнева на отмъщението. Всички бяха чували за Гаргара; жестокостта и силата му бяха легендарни, както и дързостта и арогантността му. За миг Регулус видя шанс той и хората му да оцелеят.

— Гор! — изрева Гаргара и спря на няколко стъпки от него, обграден от хората си, които бяха извадили оръжия, ноктите им бяха готови за атака. — Моят господар, Фаро, те обрече на смърт. Аз съм тук, за да изпълня волята му, но не е нужно и хората ти да страдат. Коленичи пред мен и аз ще го сторя бързо.

Регулус се озърна към воините си, които, въпреки умората си, гледаха със стоманена решителност.

— Моите воини са предани, Гаргара от келтана. Те ще останат и ще загинат с мен. Чудя се дали можеш да кажеш същото за твоите.

Гаргара тръсна гневно глава и черната грива шибна лицето му.

— Стига! Не съм дошъл да говоря. Коленичи пред мен или всички ще умрете.

— Както и мнозина от твоите воини — Регулус виждаше, че някои от мъжете до Гаргара не очакват битката с нетърпение. Повечето изглеждаха изморени като неговите воини. — Но има начин да измамим Мрачния бродник. Предизвикателство. Ти и аз, Гаргара. Със зъби и нокти.

Регулус изплю последните думи с наслада, предизвикваше Гаргара на двубой. Но не успя да смути с това прославения воин келтана, защото Гаргара се усмихна, очите му блеснаха, а зъбите просветнаха на слънцето.

— Убил съм стотици кутрета като теб само с нокти — отвърна той, откачи меча и секирата от колана си и ги остави да паднат на земята. — Разпорил съм безброй гърла със зъби. Но твоето ще ми донесе най-голяма наслада, гортанска измет.

Регулус заби черния си меч в меката земя.

— Ела тогава — изръмжа той с омраза. — Ето го гърлото ми. Ела и го разпори.

Гаргара нападна, пръст хвърчеше под краката му, докато бягаше по хълма. Регулус го чакаше да се приближи, чакаше омразата да се завихри в гърдите му и ноктите му да изскочат от върховете на пръстите. Оголи зъби и нададе рев, който надделя над рева на Гаргара.

Скочиха един към друг, обградени от воините от двете племена. Гаргара нападна първи, размахал острите си нокти. Той беше планина от мускули, плътта му беше нашарена от белези и рани от стотиците битки, с които беше заслужил страховитата си репутация. Регулус едва успяваше да отбива ударите, знаеше, че и един е достатъчен, за да разпори плътта му. Докато той избягваше острите нокти, Гаргара издаде главата си напред, за да го захапе. Регулус изрита, отскочи назад от смъртоносните зъби и смърдящия горещ дъх на врага си.