Ричард Форд - Разбитата корона

Това не му пречеше да е страховито копеле и през изминалите седмици тя видя повече побоища, намушквания и мъчения, отколкото би искала някога да види. Днес обаче той за първи път я накара да вземе участие. Раг се надяваше това да не е знак за онова, което предстоеше.

Но коя бе тя, че да се оплаква? Нали това искаше — да влезе в Гилдията? И колкото и противни да ѝ бяха методите им, все пак не се налагаше да живее на улицата.

Взе вилицата и я забоде в парче печена ряпа. Натъпка я в устата си и видя, че Фридрик се усмихва. Опита да се усмихне, докато дъвчеше, но образите на пищящия Уолдър и осакатените му ръце танцуваха пред очите ѝ. Дъвка, докато я заболя челюстта, после преглътна с усилие.

— Това е моето момиче — заяви Фридрик и се зае пак с агнешкото.

Моето момиче.

Колкото и да не искаше да се оплаква, Раг се чувстваше в капан. Но какво друго да стори? Къде да иде? Пак на улицата?

В никакъв случай. Дори да го направеше, той щеше да я търси. А Фридрик беше Гилдията — лесно щеше да я намери.

Да, тук беше в капан, но пък нахранена, облечена и с покрив над главата. Какво повече да иска едно момиче?

Може би живот, в който не се налага да гледаш как пребиват хора?

Е, нищо не е съвършено, нали? Тя беше част от бандата на Фридрик. Част от малкия му антураж, за добро или за зло. Най-добре да кротува и да се примири.

Погледна към другите членове на малката им банда. Нейните нови другарчета.

Там беше Харкас, разбира се, мълчалив и страховит, както винаги. Тя се стараеше да го избягва, макар че той не ѝ обръщаше никакво внимание. Беше повече от очевидно, че зад празните му очи не се случва нищо, не и докато Фридрик не му нареди да нарани някого.

Там беше и дебелият Шърл. Почти напълно безполезен, но пък безкрайно верен. От него Раг беше откраднала ножа преди седмици, когато им занесе главата на Крупс в склада. Още го пазеше в малка кания на колана си. Дори Шърл да беше ядосан заради това, с нищо не го показваше. Не би рискувал да подразни Фридрик.

Ярик и Есен бяха последните двама от приближените на Фридрик. Не говореха много, освен помежду си, и имаха слаби лица и широки плещи, което я караше да мисли, че са роднини. Но така и не беше събрала кураж да попита.

Разбира се, из кръчмата се мотаеха още здравеняци, насилници, змии и плъхове, но те влизаха и излизаха, често изпращани по задачи, вероятно за да намушкат някого или да го оберат, или и двете. Раг правеше всичко по силите си да не дочуе неволно нещо, което не би искала да знае, и установи, че ѝ се удава — да пропуска лошите неща.

Погледна към Фридрик, който беше натъпкал устата си с печено и зеленчуци, и си спомни деня, в който скочи отгоре му и притисна нож във врата му. Ако го беше забила до дръжката, може би щеше да промени нещо. Поне Уолдър още щеше да е с всичките си пръсти.

Фридрик я погледна и се усмихна с пълна уста, тя му се усмихна в отговор. Тогава вратата се отвори.

Влязоха двама мъже и Раг ги позна още преди да е видяла лицата им в сумрака. Те бяха единствените двама души в цял Стийлхейвън, които биха влезли така наперено тук, без да свалят шапки и да се поклонят.

Първият беше висок, със силно телосложение и гъст черен мустак, който висеше над мрачно стиснати устни. Очите му блестяха като на вълк, който преследва плячката си. Вторият беше слаб, с изпито лице и дълбоко хлътнали очи. Макар че беше леко прегърбен в раменете, той прекоси кръчмата така самоуверено, сякаш я притежаваше.

Раг едва успя да скрие смущението си, когато Палиен и Бастиян се приближиха към тях. Остави вилицата и се облегна в стола си, за да е възможно най-незабележима. Фридрик продължи да яде, все едно не ги забелязваше.

Бастиян издърпа един стол и седна, а Палиен остана встрани и се втренчи в тях. След миг Раг осъзна, че той се взира в храната, сякаш искаше да ѝ се нахвърли и да я опустоши.

Бастиян гледаше ядящия Фридрик с отвращение, макар че според Раг отвращението беше едно от най-приятните му изражения. Когато Фридрик не показа с нищо, че възнамерява да спре да се тъпче, Бастиян се наведе леко напред и рече:

— Намерихме го.

Раг нямаше представа за кого говори, но явно беше достатъчно важен, защото Фридрик замръзна с отворена уста и забита в месото вилица. После остави внимателно вилицата и се облегна в стола си.

— Къде?

— Точно това е проблемът — каза Бастиян. — Говори се, че е отишъл в Стражата. Изглежда, Гарет е взел момчето под крилото си — явно се познават от доста време. Той му вярва.