Ричард Форд - Разбитата корона

Кралица Джанеса се усмихна, после поклати глава.

— Попитах, защото не съм очаквала някой да отдава живота си заради мен. Никога не съм го искала.

Изглеждаше тъжна, сякаш мислеше за конкретен човек. Мерик знаеше, че при опитите за убийството ѝ са загинали хора, и явно тя се смяташе отговорна за смъртта им и изпитваше вина.

— Ако това ще ви донесе някаква утеха, Ваше Величество, аз нямам никакво намерение да умирам.

Каза го, без да се замисли. Нехайно. Глупаво. И макар че очакваше порицание, тя само се усмихна.

— Аз също, Мерик. Е, изглежда никой от нас няма да умира. Не бих могла да искам повече.

След това тя тръгна обратно към Гарет. Капитанът на Стражата изглеждаше угрижен, но кралицата сложи ръка на рамото му и рече:

— Те са достойни, Гарет. Добър избор — после се запъти към двореца.

Гарет погледна с облекчение към Мерик.

— Успя да не оплескаш нещата. Браво.

— Имаше ли причина да се съмняваш? — усмихна се Мерик. Гарет само поклати глава и тръгна след кралицата.

По-късно, в казармите, когато небето започна да притъмнява, Мерик и Каира обличаха броните си. Самоувереността беше напуснала Мерик и той вече се чудеше в какво се е забъркал пак.

Щеше да рискува живота си за една жена — едно момиче, — която дори не познаваше. Кралица… неговата кралица, но какво значение имаше това? Той никога не беше почитал вярата или Короната, а ето че се приготвяше да жертва живота си за човек, който бе обявен за негов властник.

Пълна глупост.

Каква му беше ползата? Защо му беше това? Какво щеше да получи в замяна? Ако останалите в Стражата казваха истината, убийците, които вероятно щяха да дойдат отново за нея, притежаваха изключителна сила и несравнима бързина. Уменията им бяха отвъд способностите на нормален човек. И той, Мерик Райдър, който въртеше добре меча, но съвсем не беше свръхчовек, трябваше да я защитава.

Озърна се към Каира и видя, че тя носи бронята си гордо, на лицето ѝ нямаше и помен от съмнения. За миг, за една мимолетна, безумна секунда, той ѝ завидя за тази сляпа отдаденост, за наивната ѝ вярност. Какво ли не би дал и той да беше толкова юначен и принципен.

Но не беше. Никога не беше вършил нещо за другите. Никога не беше рискувал своя живот за приятел или за семейството си. Никога не беше рискувал пари за някой друг, какво остава за живота си.

— Мислиш ли, че постъпваме правилно?

Зададе въпроса, преди да успее да се спре. Макар че знаеше отговора, знаеше какво ще каже тя, просто трябваше да попита.

Каира го погледна. Никакви съмнения. Никакво колебание.

— Да. Това е дълг. Твой дълг и мой. Знаеш, че постъпваме правилно, и точно оттам идват съмненията ти.

Той се замисли за миг, но не можа да схване.

— Какво искаш да кажеш?

— Твоите съмнения означават, че се променяш, Мерик. Означават, че се превръщаш в отговорен човек.

О, колко окуражаващо.

— И си струва да ме убият за това, така ли?

Каира поклати глава.

— Всички ще умрем рано или късно. Нима предпочиташ да умреш за нищо?

— Аз предпочитам да живея.

— Да, вече беше пределно ясен по този въпрос. Но един ден ще трябва да избираш. Може да се наложи да жертваш живота си за някого. Трябва да решиш дали си готов на това. И то скоро.

След това тя излезе от стаята, като остави вратата отворена, за да я последва.

Мерик тръгна след нея. Колкото и изкушаваща да беше перспективата да умре за кралицата, все пак се сещаше за хиляда други неща, които бяха за предпочитане. Но пък къде да иде? На улицата и да чака Гилдията да го открие?

Не, това беше глупаво. Имаше меч, имаше броня, имаше и Каира да му пази гърба. Намираха се в непристъпна крепост в добре охраняван град.

Какво толкова страшно можеше да се случи?

Докато вървеше след Каира, започна да се пита дали, ако се стигне дотам, наистина ще може да жертва живота си за другиго. Особено за някакво момиче, което дори не познава.

Можеше само да се надява никога да не разбере това.

Това беше мрачна и влажна изба дълбоко под къща в най-мизерната част на Северната порта — макар че в този квартал всичко беше мизерно. Раг беше разбрала, че има хиляди такива подземия из Стийлхейвън, тайните свърталища на Гилдията, където всичко или всеки можеше да бъде изличено от този свят.

— Нямам парите, господин Фридрик. Честна дума, не са у мен!

Думите бяха изречени бързо и задъхано от окървавена уста и бяха пълни с лъжи.

Или пък казваше истината? Раг не можеше да разбере. Сигурно лъжеше, нали? Иначе защо ще го подлагат на всичко това?