Ричард Форд - Разбитата корона

Нобул вече беше извлякъл Бодлин до вратите на склада, а тълпата бягаше обратно към Стария град.

Зелените куртки седнаха тежко на земята и се опитваха да си поемат дъх. Двама имаха порезни рани и натъртвания, един бе получил кървава драскотина на главата, но раните по главата винаги изглеждаха по-страшни, отколкото бяха. Бодлин беше изгубил няколко зъба, но не беше чак толкова зле, въпреки кръвта по предницата на куртката му. Той скоро се върна към командването на хората си и това почти накара Нобул да се усмихне.

— Май си върнахме дълга към теб, сержант Бодлин — каза Килгар.

— И отгоре — отговори Бодлин и смигна на Нобул. Именно той и стрелците му ги бяха спасили, докато прочистваха Стария град преди няколко седмици. Имаше известна ирония във факта, че хората, заради които го прочистваха тогава, сега се опитваха да ги убият.

Двама от метежниците лежаха на земята и момчетата ги извлякоха настрани, без да ги е грижа дали са живи, или мъртви. Нобул обаче не можеше да ги мрази. Те бяха гладни, искаха само да нахранят семействата си. Кой знае дали той нямаше да е сред тях, ако нещата се бяха развили другояче? Единствената разлика бе, че той беше свършил много по-добра работа.

Когато седна, видя едно от момчетата да се взира с гладно изражение през процеп във вратите на склада.

— Дори не си го помисляй — каза Бодлин и войникът се извърна виновно.

— Нищо нямаше да направя, сержант — каза той, макар да бе очевидно, че щеше да направи. След като помисли малко, добави: — Но кой ще забележи, ако си вземем по малко? Заради усилената ни работа?

Бодлин поклати глава, но после се ухили и рече:

— Отваряй тогава, момче.

При тези думи останалите Зелени куртки се надигнаха и тръгнаха бързо към вратите, а младежът вдигна резето и отвори. Всички се развикаха от радост, когато нахлуха вътре, но щом следобедната светлина озари склада, се смълчаха.

Складът беше празен.

— Изглежда, не сме охранявали истинския склад, а? — рече Бодлин. — Било е само примамка — после излезе навън с крива усмивка и ги остави да се взират в нищото.

Нобул вероятно също щеше да се усмихне. Вероятно. Само че стоеше там и се питаше това ли ще пази през следващите дни. Ще рискува ли живота си за някакво си нищо.

В този миг по главата му покапаха дъждовни капки.

— Видяхте ли — извика Антон. — Нали ви казах, че ще завали.

Нобул не го беше виждал по-щастлив.

Рицар от Стражата на Скайхелм. Това почти накара Мерик Райдър да се засмее.

Чест. Дълг. Униформа.

Какво го беше прихванало?

Сега на врата му висеше малък медальон с корона и кръстосани мечове — също като онзи, който носеше баща му. Какво повече може да иска едно момче?

Каира, разбира се, беше възхитена. Изглеждаше спокойна и замислена, както обикновено, но той знаеше, че ще се пръсне от гордост. И защо да не е щастлива? Тя беше отгледана в Храма на Есента. Беше живяла заключена в онази крепост в компанията на също толкова мълчаливи воини, така че тук вероятно се чувстваше у дома си.

Той погледна към нея, тя седеше на койката си и се взираше в медальона на врата си.

— Доволна ли си от себе си?

Каира вдигна очи, сякаш не го беше чула добре.

— Какво?

— Ами вече сме посветени? Щастлива ли си?

— Щастието няма нищо общо с това.

— Тогава горда? Готова да изпълниш дълга си?

Каира се намръщи.

— Готова съм да служа на моята кралица и на моя град. Да бъда ръката на…

— О, я стига глупости — прекъсна я той. — Ние сме в шибан капан. Ние сме доброволни затворници в тази тъмница. Това беше лоша идея.

Тя стана и се втренчи в него, сякаш ѝ се искаше да го стисне за гърлото, но се сдържа и рече спокойно:

— Каквото — такова, Мерик. Свиквай — обърна се да излезе, но размисли. — Не забравяй, че беше твоя идея. Направихме го, за да оцелеем и да служим.

Той знаеше, че е права.

— И оцеляхме — описа с жест аскетичното помещение. — И виж как добре се устроихме.

— Все още мислиш само за себе си, нали? Бях решила, че може да си се променил, че си приел шанса си за изкупление.

Това го накара да се усмихне.

— А да ти е хрумвало, че не искам изкупление? Не всички се измъчват от вина, Каира.

— Продължавай да си го повтаряш.

Тя се взираше в него с неизречен укор, осъждане и обвинение едновременно.

Майната ти — би била естествената му реакция. — Заври си осъждането в набожния задник!

Но, разбира се, не го изрече. Не защото я уважаваше. Не защото тя можеше да го рита от единия до другия край на града. А защото беше права.