Ричард Форд - Разбитата корона

— Това ти е най-малкият проблем, нещастно копеле такова — каза Билгот с подигравателната усмивка, с която се опитваше да крие страха си. На никого не му беше смешно, но той продължаваше да се прави на шут. Може би накрая щеше да се усети. А може би не.

— Нищо няма значение — каза Хек, изправи се колебливо и посочи със съсухрената си ръка. Нобул видя един кльощав младеж от Зелените куртки да изскача от една уличка и да тича към тях.

— Идват — крещеше момчето.

Мъжете се изправиха, бяха изморени от четирите дни на пост. Килгар излезе напред и другият сержант, Бодлин, застана до него. Младежът спря пред тях задъхан и се опря на коленете си.

— Е? — изрева Килгар.

— Те идват… през Саловете…

— Колко са?

Момчето поклати глава.

— Май че са стотици.

Килгар изпсува под нос. Нобул напълно го разбираше. Мостът Олдуарк беше затворен, за да не могат бежанците от Града да прекосят Сторуей към новия град, но нямаше как да ги спрат при Саловете. Това беше цял квартал, флотилия, пръсната из устието на реката, която свързваше стария град с новия. Нямаше как да ги спрат, освен ако не подпалят всичко.

— Добре, момчета — рече Килгар и се обърна към двайсетината си подчинени, които трябваше да охраняват склада. — Трябва да се строим — те вече се нареждаха в груби редици, но просто не бяха достатъчно, за да опазят цялата сграда. Можеха единствено да се съберат пред огромните дървени врати и да се надяват на чудо.

Бодлин крещеше на хората си, изпращаше ги да блокират две от уличките, по които се стигаше до предната част на склада. Те бяха тесни, затова неколцина мъже с щитове можеха да ги удържат цял ден, но проблемът беше главният път. Нямаше как да спрат многочислена тълпа.

Това беше работа за кавалерия. Неколцина ездачи лесно биха могли да контролират тълпа — достатъчно беше само да препуснат към множеството, — но всички конници бяха изпратени на север. Никой не беше очаквал да се случи подобно нещо, затова Зелените куртки трябваше да се справят по старомодния начин.

Нобул зае мястото си в строя, най-отпред. Точно в средата. Там трябваше да бъде; защото всички знаеха на какво е способен. Нобул не би застанал никъде другаде, освен в сърцето на битката, където е най-жестоко. Там, където имаше най-голяма вероятност да го убият. Там, където му беше мястото.

Антон беше отляво, Килгар отдясно, а до него стоеше Бодлин. Нобул вече започваше да харесва другия сержант почти колкото Килгар. И двамата бяха добри мъже, които водеха чрез примера си. Нобул бе виждал достатъчно офицери, които командваха от тила, и можеше да разпознае способния. Но никой сержант, колкото и добър да беше, няма да те спаси, ако ти е дошло времето.

През последните няколко дни към склада бяха прииждали тълпи и те успяваха да ги отблъснат, но не и стотици хора. Неколцина способни войници не можеха да се справят с подобно множество. Нобул се надяваше младежът да преувеличава. Иначе… е, скоро щяха да разберат.

След дрънченето на метал, докато мъжете се приготвяха — взимаха копията и тоягите си и нагласяха броните — настъпи тишина. Сякаш целият град бе опустял. Всичко беше спокойно. Мирно. Това събуди спомени у Нобул, стари, мрачни и черни. Винаги беше все същото. Винаги имаше затишие преди касапницата. Миг, в който да помислиш какво си сторил с живота си, за какво ти остава да живееш и какво ще ти липсва най-много. Може би някои мъже намираха утеха в тези последни мисли. Не и Нобул Джакс.

Докато чакаха, една чайка се спусна от небето и кацна точно пред тях. Огледа ги с едното си око, което се стрелкаше от човек на човек, докато не стигна до Нобул, сякаш му отправяше предизвикателство. Взираше се в него нахално… гибелно. Едно момче надолу по редицата се изплю към птицата и храчката му пльосна на земята на крачка от нея. Чайката не потрепна.

— От това ли се страхувахме? — извика един от тях. — Ами че аз мога да ѝ видя сметката и сам.

Всички се засмяха, някои твърде гръмко, по-скоро за да се преборят със страха, отколкото от веселие. Напрежението не си отиде.

Нобул само гледаше. И чакаше.

Чайката размаха белите си криле и отлетя, точно когато се чу ревът. Той се носеше нагоре по улицата и не след дълго видяха и източника му. Те бяха въоръжени, носеха пръчки, тухли, каквото бяха докопали. Голяма тълпа, по-голяма от предишните, която крещеше оглушително.

— Идват — извика Килгар, когато множеството изпълни улицата пред тях, прииждаше като смърдяща вълна. — Пригответе се. Не се отделяйте от човека до вас.