Ричард Форд - Разбитата корона

Той продължи да крещи, но глъчката на тълпата го заглуши. Дори точно до него, Нобул вече не различаваше думите му заради врясъците на гладните копелета, които идваха да си вземат сами храната. Те умираха от глад. Бяха отчаяни. Но това не беше проблем на Нобул. Неговата работа беше да ги спре. О… и може би да оцелее — нямаше да е зле.

Те спряха на около пет ярда пред Зелените куртки. Всички крещяха, изливаха глада и яростта си срещу тях. Щеше да продължи така известно време, докато някой събере кураж да нападне. Този някой щеше да пострада най-зле.

Нобул се опитваше да не ги гледа, опитваше се да не се фокусира върху лицата. Ако зърнеше дори едно измършавяло, нещастно дете сред тази човешка вълна, щеше да се поколебае, щеше да се разсее достатъчно, за да получи острие във врата. Не мисли за тях като за хора. Те са тълпа. Тълпа, която идва да убива и краде.

Нобул усети, че Антон се размърдва до него. Момчето сигурно беше готово да напълни гащите. С такива неща не се свиква, не можеш да се научиш да контролираш страха, трябва само да го преглътнеш и да го изплюеш веднага под формата на пламтящ гняв.

Някой от края на тълпата хвърли нещо във въздуха. То профуча покрай Нобул и изтрака в шлема на едно от момчетата от задната редица. След него полетяха пръчки, камъни и нещо като кални буци, вероятно лайна. Една бутилка се разби в краката му и съдържанието ѝ плисна по ботушите му. Вероятно пикня.

Двама от тълпата се втурнаха напред, размахали импровизираните си оръжия и ръмжащи като кучета, преди да се върнат пак сред другите. Все пак Зелените куртки устояха и Нобул се възхити на дисциплината им. Те бяха стабилни момчета, но положението още не беше загрубяло.

Някой се стрелна напред и опита да забие кирката си в шлема на войник по-надолу в редицата. Преди да достигне целта си обаче, един от Зелените куртки го прониза с копие и острието щръкна от рамото на нападателя. Той изпищя и заотстъпва, притиснал с ръце раната си. Нобул знаеше, че сега има само два варианта — тълпата да се изплаши и да побегне или да се разяри и да нападне.

И нали беше голям късметлия, те избраха второто.

Заваляха всякакви снаряди, вече не толкова гнусни и по-солидни, а след тях заприиждаха още хора от тълпата. Те бяха отблъсквани от Зелените куртки, но внезапно множеството се понесе напред като прилив.

Нобул държеше стара и очукана тояга, опасана със стоманени ивици, и я размаха около себе си. Тя не беше предвидена за смъртоносно оръжие, но можеше да се превърне в такова, ако той пожелаеше. Множеството прииждаше, безброй оцъклени, оголили изгнили зъби хора, и Нобул избра първата си цел. Няма смисъл да размахваш оръжие сред тълпа врагове и да се надяваш да удариш някого — има вероятност да не уцелиш никого. Трябва да си избереш мишена, да чакаш да влезе в обхвата ти, после да ѝ видиш сметката.

Вляво и вдясно от него Антон и Килгар удряха по гневната тълпа. Нобул направи същото, когато пред очите му изникнаха три озъбени лица. Завъртя бързо и мощно ръка и лицата политнаха назад окървавени и обезобразени. После тълпата ги заля. Нобул вдигна високо ръка, за да може да използва оръжието си. Повечето от другите момчета бяха в капана на прилива, притиснати до стената на склада, без път за отстъпление.

Нямаше място за размахване на юмруци, хората крещяха обиди, викаха, че са гладни и им трябва храна, че Зелените куртки трябва да се засрамят, защото искат да ги уморят от глад. Смърдящите тела напираха напред, но Зелените куртки препречваха входа. Тълпата се притискаше към тях, люлееше се и крещеше.

След малко, след няколко безумни секунди на блъскане и писъци, тълпата отстъпи, осъзнала, че няма да стигне доникъде. Някои от Зелените куртки нанесоха още няколко удара и Нобул чу вик надолу по редицата. Докато отстъпваха, метежниците бяха успели да сграбчат сержант Бодлин и го влачеха с тях.

Нобул се втурна напред заедно със сержант Килгар. Един от тълпата риташе Бодлин в главата и Нобул стигна до него първи, стовари сопата си върху раменете му и го повали. Това не обезкуражи останалите, които вече бяха решени да си вземат своето. Щом не можеха да докопат зърното, поне щяха да отнесат скалпа на някоя Зелена куртка. Нобул не възнамеряваше да им го позволи.

Бодлин посегна нагоре, лицето му беше обезобразено, кръв се стичаше между оцелелите зъби в устата му. Нобул го хвана за ръката и тогава нападнаха него. Видя как един мъж замахна с тояга, но преди да я стовари на главата му, Килгар го удари в гръб. Сержантът се развилня, размахал тоягата си, а Нобул сграбчи Бодлин и го издърпа на сигурно място. Част от другарите му хукнаха към тях. Щом видяха, че тълпата отстъпва, те бяха решили да ѝ дадат още малко скорост.