Ричард Форд: Вестителят на бурята

Масум Абаси мразеше морето. Противната солена миризма и безкрайният шум го дразнеха неописуемо. Той беше номад от Дравистан, човек на пустинята, свикнал с тишината на пясъците, със сухия, безплоден пейзаж и необятното синьо небе. Кълбестите облаци, разбиващите се вълни и писъците на чайките му бяха съвсем чужди, но Масум бе решен да изтърпи това, защото наградата си заслужаваше.

Най-краткият път от дравистанското пристанище Алук Вадир до град Стийлхейвън беше по море, така че Масум с неохота плати за място на кораба и се отправи на пътешествие. За богатство можеш много да изтърпиш, казваха хората, и Масум им вярваше, докато не дойде първата буря. Екипажът на Всемогъщия скиптър се състоеше почти изцяло от нагли западняци, които не се впечатляваха от шибащия вятър и бучащите небеса. Високите вълни подмятаха каравелата, но моряците си вършеха работата, сякаш нищо особено не се случваше.

За Масум сякаш настъпваше краят на света.

Той се вкопчи отчаяно в такелажа и пръстите му побеляха от яростната хватка и смразяващия вятър. Робата, която носеше, за да мине за търговец, бе покрита с повръщано, а кърпата на главата му отлетя нанякъде в бурята и сега дългата му коса беше оставена на милостта на стихиите. Но това не го интересуваше. Искаше само да оцелее. И, разбира се, въпреки вилнеещия порой, който заплашваше да го отнесе от палубата, той оцеля.

Но Масум Абаси беше роден да оцелява — свикнал да поема риск и да поиска полагащото му се за това. В миналото уменията му бяха много търсени, благодетелите му се отплащаха щедро.

Абаси беше обучен на променливата философия на войната от Шадир от Гул Раза и бе служил като военен съветник на трима пустинни принцове. Беше уредил мир между враждуващите султанати в Джал Насан, стана дипломат на Кали Устман ал Талиб в двора на Слънчевите господари Хан-Шар, а Егрит Рашамен го избра за свой вестител. През годините репутацията му нарасна толкова, че само слух за появата му беше достатъчен да накара придворните и на най-богатия султан да го посрещнат с пътеки от цветя и разкошен пир. Да, това бяха златни времена, а Масум бе водил живот на благородник, ценѐн като най-мъдрия съветник и обграден от влиятелни и богати мъже, които се наричаха негови приятели.

Но всичко това се промени.

Провали го нещо съвсем нищожно: една съвсем невинна усмивка към дванадесетата съпруга на Кали — тя дори не му беше любимка, — но се оказа достатъчно да плъзне слух из двора, везирите да зашушукат, евнусите да се закискат с пискливите си гласове и дотам беше. Прогониха го. Накъдето му видят очите. Поне отърва секирата на палача; за което трябваше да благодари на Кали.

Последните няколко години бяха тежки за Масум. По мръсните улици на дравистанските градове нямаше голямо поле за изява на талантите му. Сладкодумието и мъдростта, така ценени преди, вече не бяха от полза. Гладът и страхът станаха постоянни негови спътници и той се отчая дотам, че се замисли дали да не се хване на някаква физическа работа. Точно когато изглеждаше, че светлината на Аста Довашу го е изоставила съвсем, Богът на Пустинния вятър внезапно му се усмихна.

Масум Абаси се замисли за онази нощ — нощта, в която му предложиха невъобразимо богатство, за да наемат особените му дарби. Той прие и ето го тук, в този град далеч от родината, където започна да се чуди дали това пътуване си струва дори за всичките съкровища на източните царства.

От палубата виждаше в далечината град Стийлхейвън, разпрострял се на брега като огромен мравуняк. Колкото и неприятно да беше пътуването, Масум знаеше, че най-лошото го чака, щом стъпи в този противен град. Репутацията му беше печална дори в далечния Дравистан — опасни тесни лъкатушещи улици, никаква култура, дивашки маниери и обитатели с лош дъх. Да не споменаваме безвкусната храна и навика да се наливат с ейл, докато не започнат да повръщат.

Масум трябваше да преодолее склонността си да се придържа стриктно към етикета, когато си имаше работа с невежите западняци. Името му трябваше да е кратко и сладникаво — те не бяха способни, нито пък щяха да си направят труда, да се обръщат към него подобаващо с титлата му Масум ам Калед лас Фахир ам Джадар Абаси.

На палубата някой излая заповеди на груб тевтонски, а Масум стисна везаната кожена торба, която носеше на рамо, и я придърпа пред себе си в защитен жест.