Ричард Форд: Вестителят на бурята

Когато се озоваха в тъмна уличка, далеч от тълпата, Масум внезапно започна да се страхува от най-лошото. Инстинктът му за самосъхранение взе връх. Беше време да пусне в ход красноречието си.

— Много съм благодарен за помощта ви, имате вечната ми признателност, задето ме отървахте от сигурен побой, но ви уверявам, че съм в състояние да продължа по улиците на вашия град без такъв… солиден ескорт.

Мъжът пред него спря, спряха и рицарите отзад. Водачът се обърна и в сенките на уличката лицето му стана злокобно, а четвъртитият силует на униформата му придаваше още по-зловещ вид.

— Масум Абаси — каза той.

Проклятие — помисли си Масум, — знае името ми. Край с мен.

— Да не мислиш, че крал Каел няма шпиони? Следят те още от Дравистан. Очакваме пристигането ти от дни.

Мъжът кимна на рицарите и Масум чу как вадят мечовете.

— Чакайте — извика паникьосан. — Имам информация. Поне трябва да ме разпитате.

— О, разбира се. И ще научим какво замисля принцът елхарим, дори да се наложи да обелим мръвката от кокалите ти.

— Уверявам ви, че няма да се наложи — отвърна бързо Масум с треперещ глас. — Ще видите, че съм много услужлив.

— И къде ще остане забавлението? — отвърна красавецът и устата му се изкриви в садистична усмивка.

Масум се извърна към рицарите и ококори очи от страх. Първият пристъпи напред и посегна с огромната си метална ръка, а добре смазаната му броня дори не проскърца.

Точно тогава сенките се раздвижиха.

Нещо просветна мимолетно в сумрака на уличката и ръката на рицаря, макар и облечена в яка стомана, падна на земята. Той изсумтя и се запрепъва назад, като стискаше чуканчето, от което шуртеше тъмночервена артериална кръв. Черна сянка, бърза като морски вятър, се стрелна напред. Още един проблясък и Масум видя меч — тънък като сабя, но прав като стрела. Той изсвистя над бронята на шията, но под забралото на шлема, и проряза червена линия през гърлото на рицаря. Докато той се свличаше назад, другият рицар се втурна към нападателя с яростен рев, който кънтеше силно в шлема му. Но сянката се оказа по-бърза. Масум чу как острието изсвистя два пъти и рицарят се свлече на земята. Главата му, още в шлема, се изтърколи наляво, а отсечената ръка се плъзна вдясно.

Всичко това се случи за миг, но сянката продължи плавното си движение, завъртя се и хвърли нещо покрай главата на Масум. Той го чу как изсвистя до ухото му, преди да се забие в униформения мъж зад него.

Мъжът се стовари с безизразно лице, а от окото му стърчеше тънко сребристо острие. Докато се свличаше на земята, ръката му остана върху дръжката на меча, наполовина измъкнат от ножницата.

В уличката настана тишина. Масум не смееше да се обърне към смъртоносната сянка, макар че го беше спасила от сигурна гибел. Разтрепери се, когато фигурата се плъзна покрай него, стъпките ѝ бяха съвсем безшумни по меката земя. Тя коленичи и измъкна металното острие от окото на трупа.

— Амон Туга те поздравява — чу се кадифен глас, когато сянката се обърна към Масум. Лицето ѝ беше полускрито зад платнена маска, но очите грееха като злато, беше елхарим. — Изпратиха ме да те наглеждам, Масум ам Калед лас Фахир ам Джадар Абаси. Да се уверя, че изпълняваш задачата си.

— Благодаря — отвърна Масум. — Предайте благодарностите ми и на Амон Туга.

— Моят господар и повелител няма нужда от благодарностите ти, но пък в замяна на възнаграждението ти изисква преданост. Готовността ти да го предадеш така бързо, още при първия признак на враждебност, може да му се стори предателство — което пък се възнаграждава със смърт. За твое щастие господарят ми е милостив.

Масум се канеше да заговори, да се защити, да обясни, че не би разкрил нищо, дори да го измъчват най-жестоките инквизитори на крал Каел, но знаеше, че няма смисъл. Този елхарим можеше да вижда право в теб, право в сърцето ти, затова Масум само се поклони ниско и докосна с пръст челото и устните си.

Когато се изправи, убиецът беше изчезнал, но Масум знаеше, че не е далеч. Без да поглежда отново към труповете, той забърза по уличката, нетърпелив да изпълни задачата си.

Застанала на столчето, тя можеше да гледа през отворения прозорец към целия град, чак до Северната порта. Небето притъмняваше, но падането на нощта не носеше облекчение от необичайната за сезона жега. Въздухът беше все така неподвижен и задушен, а тежката и неудобна рокля затрудняваше дишането ѝ още повече.

— Пак се въртите — каза Дори със силния си стилморниански акцент.