Ричард Форд - Вестителят на бурята

Джанеса пое дълбоко дъх и го задържа, както ѝ беше наредил, когато това мъчение започна. И застина като статуя. Дори Тегуи може и да беше най-добрият шивач в Свободните държави, но със сигурност тя беше тази, която страдаше в името на изкуството му.

— Още колко? — попита Джанеса през зъби.

Дори спря да се занимава с копринения брокат, който украсяваше предницата на роклята, отстъпи назад и се вгледа в нея с арогантно извити вежди.

— С тия неща не може да се бърза. Колкото-толкова. С овехтяла рокля ли искате да се появите на Празника, или предпочитате да станете събитието на вечерта?

— Точно сега бих се задоволила с нещо, което няма да ме разреже през кръста — измърмори тя под нос, но знаеше, че Дори я чува. Той изсумтя шумно с широките си ноздри и атакува роклята, въоръжен с игла и конец.

Джанеса погледна към Грайе, която седеше кротко до огромния прозорец с изглед към града — град на чудеса, тайни и приключения, в който ѝ бе забранено дори да стъпва. Усмивката на придворната дама изглеждаше лукава, тя може би извличаше някакво садистично удоволствие от мъките на Джанеса, но нямаше да е за дълго. Джанеса беше твърдо решена приятелката ѝ да изпита същото.

Внезапна остра болка в бедрото я накара да подскочи, тя изписка и едва не падна от столчето.

— Дори, какво правиш, роклята ли шиеш, или ме превръщаш в игленик?

— Извинете, милейди — отвърна Дори, вдигнал невинно иглата. — Но вие все мърдате. Как да работя при тези условия?

Изглеждаше отчаян като художник, лишен от четка.

— О, за днес ми стига толкова — Джанеса събра полите на роклята и слезе от столчето. Издърпа лентата от главата си и дългата ѝ червена коса се разпиля на къдрици по раменете.

— Милейди, още не съм оправил подгъва, набора на корсета и на ръкавите.

— Не мога повече, Дори. Ако остана още малко на този стол, ще гръмна.

Дори нервно започна да прибира ножици, макари, напръстници, прежди и игли в отделенията на малката си дървена шивашка кутия.

— В Стилморн се отнасяха с мен като с благородник — мърмореше той. — На вратата ми чукаха изискани дами, молеха да се възползват от уменията ми, а сега ме превърнаха в прислужник. Жертва на капризите на неблагодарната аристокрация. Какво изобщо си мислех?

Той затръшна капака на кутията, вирна нос и се втурна към вратата.

— Вероятно си мислил за парите в хазната на баща ми — каза Джанеса, преди той да затръшне вратата след себе си.

Грайе се засмя.

— Колко станаха шивачите дотук? — попита тя и се усмихна на Джанеса, която се мъчеше в затвора на огромната червеникавокафява рокля.

— Трима… този месец. Спри да се хилиш и ми помогни да изляза от това нещо.

Грайе се изкикоти, прекоси стаята и започна да развързва корсета.

— Рано или късно ще се наложи да изтърпиш пробите — отбеляза тя, докато се бореше с дантелените фльонги. — Празникът е след по-малко от седмица.

— Зная, но е толкова досадно и виж какво трябва да облека — тя смъкна роклята и я остави да падне на пода. — Приличам на торта. Поне да бях избрала аз цвета.

— И какъв цвят щеше да избереш? Кървавочервено или катраненочерно, предполагам.

Джанеса се усмихна.

— Няма ли да е чудесно? Представи си физиономиите им, когато се появя.

— Да, представям си баща ти, когато разбере.

Джанеса се обърна смръщена към Грайе.

— Трябва ли да гасиш всяка припламнала идея?

— Една от нас трябва да е разумна. Кралят си има достатъчно грижи и без ти да създаваш смут при всяка възможност. Рано или късно ще трябва да приемеш отговорностите си.

Джанеса се извърна към прозореца, бореше се с внезапно пронизалата я тъга. Знаеше, че Грайе не иска да я обиди, но напоследък все по-настоятелно ѝ припомняха за задълженията ѝ, а понякога ѝ се искаше да ги забрави. Не беше родена за такава отговорност и определено не я желаеше. Просто не бе предопределена за кралица. Тя беше последната в линията за наследяване на трона — след брат си и сестра си, преди чумата да ги изпрати рано в гроба заедно с майка им. Сега сама носеше бремето на приемствеността и тази отговорност ѝ тежеше твърде много.

— Съжалявам — каза Грайе и докосна ръката ѝ. — Не исках да те разстроя.

— Зная — отвърна Джанеса и се обърна към нея с изморена усмивка. — Просто не трябваше да става така. Дрейк и Лисбет бяха отгледани за това, знаеха как да се държат и какво да правят. Те бяха родени да управляват.

— А ти винаги си била дивачката. Знам, помня, нали бях тук.