Мерик Райдър мразеше много неща: баща си, Гилдията, властта, празната чаша и липсата на монети. Но омразата към тях бе нищо в сравнение с ненавистта, която хранеше към самия себе си; заради прахосаните пари; заради погубените дарби и възможности. Сега имаше шанс за спасение, а се отнасяше към него с обичайното си презрение.
Голям мерзавец си, Райдър.
Преди да каже нещо, преди да заяви, че наистина се е променил, на вратата се появи младият Леофрик.
— Капитан Гарет иска да ви види.
Мерик погледна Каира, но тя само сви рамене.
— Защо? — попита Мерик.
— Не каза и аз не питах — отвърна Леофрик.
Момчето очевидно не го харесваше, но Мерик щеше някак да преживее това. Леофрик не беше по-интересен от селски свинар, така че не бе голяма загуба.
— Тогава да отиваме — каза Мерик, стана и изпъна туниката си.
Този престорен жест на благоприличие беше посрещнат с мълчание, което продължи чак докато стигнаха до Гарет, който ги чакаше в двора и пиеше чая си. Двама от Стражата стояха на пост до него и когато се приближи, Мерик видя, че са Уалдин и Статон.
Гарет остави чашката и огледа преценяващо Мерик и Каира.
— Имам задача за вас.
За миг Мерик си спомни склада, в който го бяха вкарали насила преди време. В който му беше възложена друга задача, но от Фридрик и Бастиян. Задача, заради която едва не продаде хиляди нещастници в робство и накрая за малко да го убият. Направо нямаше търпение да чуе тази.
— За нея са необходими най-добрите ми бойци, защото е от първостепенна важност — продължи Гарет. — Вероятно ще е и много опасна — замълча, гледаше четиримата си подчинени. Очевидно чакаше да зададат въпрос, да попитат какво може да е толкова опасно. Мерик знаеше, че Каира няма да продума — тя би скочила от Кулата на Магистрите, без да се замисли, ако Гарет ѝ нареди. Уалдин и Статон също не биха заговорили и проклет да беше, ако и той си отвореше устата.
— Нашата кралица има нужда от лична охрана. Постоянна стража, която да я пази ден и нощ. Където и да иде, вие ще сте там. Не мисля, че е необходимо да ви обяснявам колко важно е това.
— Не, капитане — каза Каира, преди Мерик дори да си помисли да възрази. — За нас ще бъде чест.
Богове , защо просто не се наведе да му целуне задника, така и така беше тук.
Статон и Уалдин също изсумтяха в съгласие, изгаряха от нетърпение да служат.
— А ти? — попита го Гарет, защото Мерик продължаваше да мълчи.
Той се усмихна.
— Живея, за да служа.
Това не се стори много смешно на Гарет.
— Вече два пъти убийци проникват зад стените на Скайхелм, за да погубят нашата кралица. Сигурно ще последват още опити. Вероятно ще се наложи да жертвате живота си заради нея. Ако не си готов за това, Райдър, кажи го сега и аз ще избера друг на твое място.
Внезапно положението загрубя. Досега Гарет беше търпял нехайното отношение на Мерик заради уменията му с меча и заради дълга си към семейството му, но с това беше свършено. Нещата ставаха сериозни.
Може би това беше шансът, който Мерик чакаше.
— Разбира се, че съм готов — отговори той, може би твърде рязко.
Гарет се намръщи.
— Не се проваляй, Райдър. Това е шансът ти да станеш човек — капитанът се изправи и допи чая си. — Елате с мен — четиримата го последваха през двора и през вратите, които водеха към двореца.
Като дете Мерик беше минавал по тези коридори с баща си, Таник. Той му показа седалището на властта в Свободните държави, обясни му какви са отговорностите му за защитата на краля. Мерик го слушаше внимателно, поразен от величествената сграда, и се надяваше някой ден да тръгне по стъпките на баща си.
Сега Мерик пак беше поразен от великолепието на двореца, но изпитваше и негодувание. Споменът за баща му събуждаше единствено горчивина, дори го караше донякъде да мрази този дворец. Баща му беше успял да съсипе това, макар че отдавна си беше отишъл от живота му.
Влязоха в огромната тронна зала и останаха да чакат встрани, а Гарет продължи. Мерик я виждаше на каменния трон. Макар че беше патрулирал около двореца много пъти, никога не беше представян на жената, за която може би щеше да даде живота си.
Джанеса изглеждаше съвсем като кралица; короната ѝ отиваше, изражението ѝ бе овладяно и царствено. Но все пак се усещаше уязвимост. Дали заради младостта ѝ, или заради красотата, но на Мерик веднага му се прииска да я защитава. Може пък да беше от новопоявилото се чувство за дълг.
Ха! Дълг ли? Кого заблуждаваш, Райдър? Откога това има значение за теб? Ще прецакаш и това като всичко останало.
Читать дальше