Ричард Форд - Разбитата корона

Уолдър беше вързан на стол, а над главата му се люлееше фенер, който го обливаше в светлина и удавяше всичко около него в сенки, сякаш той бе единственото същество в стаята — единствен в целия свят. Лицето му беше кървава каша, дрехите му бяха мръсни, бричовете — опикани, а ризата висеше на парцали. Уолдър дишаше тежко и лицето му беше мокро от сълзи, отчаяно, съсипано. Подобна гледка би обърнала стомаха и на най-закоравелия бияч, но Раг я беше виждала хиляди пъти — беше чувала писъците, беше виждала побоищата отново и отново. Колкото и да не ѝ се искаше да го признае, вече свикваше с тях.

Един човек пристъпи към светлината и Уолдър изписка. Харкас беше страховито копеле, което никога не се усмихваше. Без да продума, той се наведе напълно безизразен над Уолдър, просто се надвеси заплашително над него.

Ударът дойде изневиделица, юмрукът излетя като нож от тъмното. Стовари се в корема на Уолдър и му изкара въздуха. Той изхриптя така, че Раг потрепна. Спомни си как преди няколко години бездомните хлапета ловяха котенца. Измъчваха ги сякаш цяла вечност, а тя гледаше, твърде изплашена, за да се намеси, но и твърде изпълнена със съжаление към малкото създание, за да избяга. Накрая те го хвърляха в огън, след като бяха откъснали ушите и опашката му, и звукът, който то издаваше, много приличаше на онзи, който излетя от устата на Уолдър сега.

Щом Харкас изчезна отново в мрака, Уолдър спра да вие и пак започна да се моли:

— Съжалявам… съжалявам. Много ми се иска да знаех къде са — И на Раг ѝ се искаше да знае, за да се свършва с това. — Ако знаех, щях да ти кажа, господин Фридрик, честна дума. Моля те, не ме убивай, господин Фридрик. Имам гърла за хранене.

Раг беше чувала подобни молби; толкова пъти, че дори вече ставаше безчувствена към тях. Моля те, не ме наранявай, имам деца. Имам стара болна майка. Жена ми е трудна, господин Фридрик. Моля те, пощади ме. Отначало вярваше на всяка дума, съжаляваше всеки от тях, но вече ѝ ставаше все тая. А щом на нея ѝ беше безразлично, какво оставаше за него .

Уолдър замълча, дишаше тежко, извръщаше се от светлината и се взираше в тъмното. Фридрик бавно се приближи.

Раг винаги се впечатляваше какъв страх може да всее този добродушен на вид човек в хората. Беше в Гилдията от достатъчно време и бе виждала истински страховити типове, но Фридрик, въпреки дребния си ръст, къдравата коса и дружелюбната усмивка, беше по-страшен от всички тях.

— Уолдър — каза небрежно Фридрик, сякаш поздравяваше стар приятел, а не някакво нещастно, окървавено копеле, вързано на стол. — Уолдър, Уолдър, Уолдър.

Фридрик се усмихна, широка, приятелска, успокояваща усмивка. И Уолдър отвърна на усмивката, но Раг виждаше отчаянието в очите му. Виждаше, че той знае, че върви по много тънък лед и в следващите няколко мига ще се реши съдбата му.

— Вярвам ти, разбира се — каза Фридрик и вдигна ръце, сякаш всичко това беше някакво недоразумение и те просто ще излязат на по питие, за да оправят нещата. — Ти продаде нещата за нас, както поискахме. Взе парите, както поискахме. Но това, което ни даде, беше малко недостатъчно. Все пак защо ще ни лъжеш? — Уолдър отвори уста да заговори, но млъкна, когато Фридрик вдигна пръст. Раг потрепна отново. Ако нещо можеше със сигурност да вбеси Фридрик, това бе да го прекъснеш. Тя въздъхна, когато Фридрик потупа Уолдър по рамото. — Няма нищо, приятел. Случват се такива неща. Отвържете го.

Двама здравеняци изникнаха от тъмното зад Уолдър и прерязаха въжето. Уолдър се огледа ококорен.

— Това ли беше, господин Фридрик? Мога ли да си вървя?

Фридрик се намръщи.

— Да си вървиш ли? Да, Уолдър, можеш да си вървиш. Веднага след като получа каквото ми дължиш — той вдигна ръка и огромният Харкас пристъпи напред. На отворената му длан с дръжката напред лежеше малък нож.

Уолдър погледна острието и пребледня още повече. Поклати глава, но не продума.

— Очевидно нямаш парите, Уолдър — каза Фридрик и взе ножа. — Значи ми дължиш… ами… да кажем два пръста. Ти си избери кои, на твое място бих се лишил от кутретата, но искам два пръста. Веднага.

Уолдър го погледна и се озърна. Сега на светло бяха излезли трима души, но Раг знаеше, че още неколцина се спотайват в мрака и чакат заповед от Фридрик. Уолдър също беше наясно с това.

— Моля ви — изви протяжно той. — Мога да намеря пари. Мога да ви…

— Твърде късно е за това — каза Фридрик, клатейки глава. Имаше състрадателно изражение, сякаш нищо не можеше да направи по въпроса. Сякаш не той искаше човекът да отреже собствените си пръсти. — Е, давай, Уолдър, не разполагаме с цял ден.