Ричард Форд - Разбитата корона

— Вярва на Райдър? На този впиянчен курвар? Значи е пълен идиот.

— Може, ама е наел копелето и сега то е под негова защита.

— И какъв е проблемът?

— Проблемът е, че не можем да проникнем в двореца, а верността на Стражата е легендарна. Дори да се доберем до Гарет, за да му направим предложение, той няма да предаде един от своите.

— Да, това е пречка — Фридрик се облегна замислено назад.

Който и да беше този Райдър, изглежда Гилдията много искаше да го докопа. Раг беше доволна, че не е на негово място. Той със сигурност нямаше да изкара дълго, където и да се беше заврял.

— Трябва ни шпионин — каза Палиен. Раг се обърна към него и той я погледна страховито. — Някой добър, който да се промъкне вътре и да излезе незабелязано. Някой, който може да го проследи или дори да го подмами навън.

— Да, мисля, че познаваме точно такъв човек — Бастиян погледна към Раг и тя се притесни още повече.

Фридрик попита вместо нея:

— Къде ще намерим човек…

Спря, защото Бастиян се взираше в Раг.

Тя погледна умолително Фридрик и той поклати глава.

— Не, дума да не става. Тя е моя… моя…

— Твоя какво? — ухили се подигравателно Бастиян. — Новата ти играчка? Кукла, която да обличаш? Е, време е да свърши нещо полезно. Всички от хората ти си имат отговорности, Фридрик, както и моите.

— Казах не . — Изражението на Фридрик стана по-твърдо. Раг беше виждала този поглед стотици пъти. Поглед, от който повечето мъже почти се насираха от страх.

Но той нямаше ефект върху Бастиян.

— Аз пък казвам да . Тя вече доказа, че е способна. Донесе ти отрязана глава, доколкото помня, и то право от казармите на Зелените куртки. Това е сериозно постижение за такава малка кукличка.

Фридрик продължи да се взира в него, но не отговори. Погледна Раг, после партньора си, след това пак се обърна към нея.

Раг искаше да каже нещо в своя защита, но това бяха главатарите на Гилдията. Какво, по дяволите, да им каже?

— Добре — рече накрая Фридрик. — Сигурен съм, че това е в нейните възможности. Може да влезе, да го проследи и да го заведе към заложен от нас капан. Какво ще кажеш, Раг?

Сега всички я гледаха — тежестта на очакването им надвисна над нея като провесена на конец наковалня.

— Да, разбира се — каза тя, преди дори да е помислила.

Фридрик се усмихна и се облегна в стола си.

— Е, проблемът е решен. С Мерик Райдър е свършено.

Планината остана далеч зад тях, върховете ѝ се виждаха над безкрайната гора, която се простираше на юг. От пет дни Регулус ги водеше през гъстите дървета и очакваше врагът да нападне всеки момент, но успяха да преминат и да навлязат в Студените земи на Безноктестите племена.

Тази хълмиста земя им се струваше странна. Из нея имаше ниски каменни стени, синори и буйни потоци. По нищо не приличаше на безкрайните равнини на Екуун, из които можеш да бродиш с дни, без да намериш вода.

Леандран се приближи до Регулус, който оглеждаше земята пред тях.

— Трябва да продължим да се движим — каза старият воин и потрепери. Регулус знаеше, че студът прониква в костите му. Никой от тях не беше свикнал с такъв студ, а Леандран страдаше най-много от него.

— Знам — каза Регулус и погледна назад към воините си. Те бяха изтощени. Изморени от безкрайното бягство. — Може би бягахме достатъчно, стари приятелю?

Бавна усмивка се разля по устните на Леандран.

— С теб съм, каквото и да решиш. Знаеш го.

— Да, знам го — Регулус го потупа здраво по рамото. Въздъхна и огледа терена за възможна отбранителна позиция. Не виждаше нищо, което да им позволи да устроят засада, нямаше никаква постройка, в която да се барикадират. Само хълмове, на които можеха да се изкачат и да чакат врага си.

Регулус се озърна към гората. Нямаше да мине много време, преди преследвачите им да изскочат от тези дървета. Дали имаха някакъв шанс да открият Стоманения крал на Безноктестите племена, преди да ги настигнат?

Съмняваше се.

Ако трябваше да се бият, по-добре да умрат с чест, отколкото да го посекат в позорно бягство. Колкото и да искаше да избяга на север и да възстанови репутацията си, тази възможност вече беше отминала.

Той си помисли с горчива усмивка за онова, което можеше да постигне. За победите, които можеше да извоюва, в името на баща си и гортана. Но нямаше смисъл да мисли за това, то само щеше да го изпълни с мъка.

— Там — рече рязко на воините си и посочи хълм, който се спускаше към гората. — Ще спрем там.