Ричард Форд - Разбитата корона

— Но… но аз не мога. — Уолдър се вгледа печално в ножа, после във Фридрик.

— Можеш, можеш — отвърна Фридрик, състраданието беше изчезнало, заменено от мрачно изражение, в което нямаше и капка милост. — Защото ако не го направиш ти, ще накарам момчетата да ти отрежат нещо друго, по техен избор. И ти гарантирам, че то ще ти липсва повече от два шибани пръста.

Тогава Уолдър разбра, че няма избор. Стана от стола, коленичи до него и сложи ръката си на седалката, после стисна здраво ножа. Погледна за последно към Фридрик, но нямаше да получи милост.

Уолдър пищеше от болка, докато режеше кутрето си като печена мръвка, а Раг затвори очи и се извърна. Той сумтеше като прасе и някой се изсмя. После сумтенето спря и тя чу как нещо изтрака.

— Проклети богове! — прошепна ядосан Фридрик и Раг се обърна. Уолдър беше припаднал от болка и страх. Един от пръстите му кървеше, но все още се крепеше на ръката му.

— Би ли искала да имаш честта, скъпа моя? — каза Фридрик.

Раг не повярва на ушите си, но той се взираше право в нея и се усмихваше, все едно я молеше да отреже парче торта.

— А? — тя още се надяваше да е станала грешка.

— Пръстите му — каза Фридрик малко нетърпеливо. — Хайде, не искам да висим в тази шибана дупка цяла вечност.

Сега всички я гледаха. Просто стояха, гледаха я и чакаха. Нямаше къде да бяга. Нямаше как да се измъкне от това. Ако не го направеше, не само Уолдър щеше да се лиши от телесни части.

Раг тръгна към окървавено тяло на пода. Ножът лежеше на стола, кървавото острие лъщеше на слабата светлина.

Няма смисъл да отлагаш, момиче. Просто се захващай и прави каквото трябва. Няма място за жалост и тем подобни глупости. На Уолдър няма да му се размине, без значение дали ще го направиш ти, или някой друг.

Тя взе ножа и коленичи до Уолдър. Той дишаше плитко, но поне беше в безсъзнание и нямаше да усети нищо. Раг бръкна в джоба си и извади кърпа. Усука я, после я омота около кутрето на Уолдър и я върза възможно най-здраво. Надяваше се, че така няма да изгуби прекалено много кръв.

Уолдър не помръдна, когато тя взе ръката му и я положи на стола. Не изстена, нито изплака, когато тя притисна ножа към пръста му. Не изкрещя и не отвори очи, когато тя натисна здраво и острието се вряза в костта и плътта.

Двама от Гилдията се засмяха, когато видяха как кутрето се отдели от ръката. Раг се опитваше да сдържи жлъчката, която се надигаше в гърлото ѝ.

Вдигна поглед към Фридрик, той се усмихваше одобрително.

— И другия — рече и ѝ направи знак да побърза.

Май че нямаш голям избор, Раг.

Тя взе другата ръка на Уолдър и изпълни заповедта.

Но мъртвите розови кутрета останаха с нея още доста време. Те бяха с нея, докато всички излязоха от влажното подземие след Фридрик и огромния му охранител и тръгнаха към малката им кръчма. Разбира се, това не беше кръчма, макар че имаше тезгях, кухня и стаи. Това беше личното леговище на Фридрик. Раг бързо беше разбрала, че той обича удобствата. Беше домошар, честно казано. Единствено навикът му да реже парчета от хората или да ги принуждава да си ги режат сами го караше да изпъква сред останалите.

Те седнаха заедно, докато другите се пръснаха из кръчмата. На масата пред тях имаше чиния с печено агнешко бутче, но Раг установи, че напълно е изгубила апетит. Само ровеше храната с вилицата и се взираше в нея, сякаш тя беше последното нещо, което би искала да пъхне в устата си.

— Какво ти има, малка Раг? — попита Фридрик с лъснала от мазнина уста. — Не си ли гладна? — тя само поклати глава. Той сви рамене. — Не прахосвай храна. Ще обидиш готвача.

Раг знаеше, че готвачът изобщо не го е грижа дали тя ще яде. Фридрик обаче беше друго нещо. Той изглеждаше дружелюбен, но всеки миг можеше да стане отново страховито копеле, изпълнено с гняв и омраза. Не че го беше изпитвала на собствения си гръб за седмиците, откакто беше с него. Всъщност с нея той се държеше като с любимо животинче.

Тя беше облечена с нови дрехи — но не с крещящи натруфени дрехи като онези от Квартала на Короната. Имаше ръчно шити бричове, копринена риза и бродирана жилетка. Обувките ѝ, с които ѝ бе нужно известно време да свикне, бяха лъснати до блясък, а катарамите на носовете им сияеха като златни. Тя всяка сутрин си решеше косата така, както на Фридрик му харесваше, и я прибираше със сребърна фиба.

Как се беше случило това, как се беше превърнала в дясната ръка на Фридрик, и сама не можеше да обясни. В онзи склад, когато притисна нож към гърлото му и не му остави избор, си мислеше, че той просто ще я прати да краде кесии по улиците. Но явно Фридрик я беше харесал, макар че така и не каза защо.