Ричард Форд - Разбитата корона

Преди да се наложи да отговори нещо обаче, влезе Антон. Безрадостен, както винаги, той ги огледа за миг, после свали куртката и шлема си.

— Просто помисли за това — каза Килгар и потупа Нобул по рамото с единствената си ръка. — Ако искаш да поговориш с някого, аз съм насреща.

Мамка му, ако Килгар още имаше две очи, вероятно щеше и да му смигне. Нобул не беше съвсем сигурен дали харесва тази му страна. Предпочиташе го, когато беше твърд като камък и всяваше страх. А не в ролята на изповедник.

Килгар излезе и Нобул се позабави, за да му даде достатъчно време да се махне от казармите, преди и той да си тръгне. Дотогава Антон вече беше оставил оръжието си и униформата и тръгна с него. Вървяха един до друг, Антон вдигна очи и се усмихна. Това беше нещо ново. Нобул не го беше виждал да се усмихва, откакто постъпи при Зелените куртки.

Да не би всички да откачаха?

— Ами… какво ще кажеш за една биричка, Линкон?

Да, точно това му трябваше. Като че ли половината от Кехлибарената стража изгаряха от нетърпение да седнат и хубаво да си поговорят с него за нещата от живота.

— Не, благодаря.

Антон сякаш посърна и пак доби обичайния си нещастен вид, което накара Нобул да се почувства още по-зле. Това беше негов другар, брат по оръжие и той не би трябвало да отказва да пие бира с него.

Голям си тъпак, Нобул Джакс.

— Е, добре. Може да ударя една — каза го, преди да успее да се спре. Но какво толкова? Бяха минали месеци, откакто не беше близвал алкохол. Месеци, откакто си бе позволявал да се отпусне. Може пък да му бе дошло времето. Може би дори го беше заслужил. След няколко дни нямаше да има шанс да прави друго, освен да се бие. Най-добре си поживей, докато можеш.

— Знам едно място — каза Антон, който веднага се разведри. Нобул не познаваше тази му страна. Определено му харесваше повече от неподозираната загриженост и деликатност на Килгар.

Те тръгнаха към Северната порта, покрай порутени къщи и по студени улици, калната земя беше замръзнала като камък. Това беше подходящо време от годината да бродиш из Квартала на Северната порта, ако изобщо имаше подходящо за това време. Поне студът притъпяваше смрадта.

Нобул започна да се пита дали Антон изобщо знае накъде върви.

— Сигурен ли си, че това е пътят?

— Да, не е далече, Нобул. Наблизо е.

— Добре. Щом казваш.

Антон го поведе по една алея, но тя не изглеждаше като място, където би се намирала свястна кръчма. Всъщност не приличаше на място, където би се намирало каквото и да е свястно нещо, но кой беше Нобул, че да се оплаква. Антон не беше побойник. Едва ли го водеше към дупка на главорези.

При тази мисъл се смръщи, защото внезапно осъзна, че току-що Антон го беше нарекъл „Нобул“.

И той му беше отговорил.

Преди да успее да продума, нещо го халоса по тила, всичко се размаза пред очите му и той падна на коляно, но не изгуби съзнание.

— Удари го пак — рече някой паникьосан и отчаян, че не го бяха повалили в несвяст.

Нобул се извърна замаяно, олюля се и видя сопата, която пак се спускаше отгоре му. Бягащи стъпки изтрополиха към него по замръзналата земя и той разбра, че няма много време. Наведе се напред, заби глава в мъжа със сопата и го изблъска назад, но политна отново и преди да се изправи, някой нахлузи торба на главата му.

Дърпаха го, влачеха го, затягаха торбата на главата му.

— Удари го, мамка му! — изпищя друг глас, дори по-трескав от първия.

Нобул отстъпи назад, блъсна се в онзи, който държеше сопата, и опита да го запрати към стената, но се препъна. Нещо се стовари на рамото му, беше дървено — вероятно друга сопа. Той изръмжа вбесен, готов за следващия удар. Когато той дойде, Нобул изрита силно и някой изпищя. Той сграбчи торбата и се опита да я смъкне от главата си.

— Помогнете ми, мамка ви! — изкрещя някой отзад. — Тоя е силен като шибан вол!

Нобул докопа нечия китка и я издърпа рязко напред. Торбата се разхлаби на врата му, когато извлече човека пред себе си, удари го два пъти с юмрук и чу как той изхриптя.

Преди да свали торбата обаче, нещо се стовари с трясък върху главата му и го повали на земята.

Последното, което чу, бяха ударите, които се забиваха в тялото му…

Тя беше на четири крака и повръщаше, от устата ѝ се бе проточила дълга струя жлъчка, която се полюляваше упорито, сякаш не искаше да се откъсне и да пльосне в легена пред нея. Дългите червени къдрици на Джанеса висяха в легена и се топяха в повърнатото, но не я беше грижа.