Ричард Форд - Разбитата корона

Твърде късно. Твърде, твърде късно.

Регулус вдигна глава и изрева към звездите. Последва го хор от рева на другите затани, които се хвърлиха към жертвата си. Фридрик започна да пищи.

Пищя до края.

Мерик се взираше в тавана и проследяваше с пръст дългия два инча белег точно под лявото си зърно. Когато вещицата сложи ръце върху него, той почувства как животът се влива обратно в тялото му. Това беше най-ужасното нещо, което бе изпитвал някога. Сякаш усукваха и разкъсваха душата му, докато я извличаха обратно от някакво мрачно и студено място. Сега, докато лежеше тук, умът му бе измъчван от спомена.

Той щеше да умре на онази арена. Щеше да стане герой, почитан от народа като спасител на кралицата. Може би дори щяха да му издигнат статуя.

Не и сега обаче. Сега той беше само поредната жертва. Още един безименен слуга на Короната, който е бил ранен, докато е изпълнявал дълга си.

Все пак беше по-добре от смъртта, така че не биваше да се оплаква.

Вратата се отвори. Мерик предположи, че някой идва да провери как е, вероятно да му донесе храна или вода. Държаха се с него като с инвалид, макар че раната вече почти не го болеше. Не че имаше нещо против; лесно щеше да свикне с подобно отношение; да чака да го обслужват. Някой дори идваше да изхвърли нощното му гърне, а това бе привилегия, от която не бързаше да се отказва.

Озърна се през стаята и осъзна, че последното, което посетителят му ще направи, е да изхвърли лайната му.

Таник Райдър затвори вратата след себе си. Погледна Мерик, преценяваше го, търсеше недостатъците му, както винаги. Този път обаче в очите му имаше още нещо. Дали състрадание? Или загриженост?

Не ставай глупак. Таник Райдър не знае какво е състрадание. И по-скоро би се разтревожил за коня си, отколкото за теб.

Въпреки негодуванието си към него, Мерик все пак седна в леглото и свали крака на пода. Не само защото не искаше баща му да го гледа как лежи слаб и уязвим, но и защото усещаше нужда да стане и да му покаже уважение. Мразеше се за това.

— Не ставай — каза Таник. — Трябва да си почиваш, за да се възстановиш.

— Добре съм — отвърна Мерик и се изправи. Изненада се колко лесно му се удаде това. Усети само леко опъване в раната.

Останаха така за миг и за първи път на Мерик му се стори, че баща му е смутен, като че ли не знаеше какво да каже. Таник само въздъхна и огледа сина си от глава до пети.

Мерик също не знаеше какво да каже. Последния път, когато разговаряха, баща му го накара да се чувства пълен глупак. После хвърли едно от бойните си кучета срещу него. Не се радваха на особено добри отношения.

— Казват, че си показал голяма смелост — рече накрая Таник. — Казват, че си спасил живота на кралицата. Някои казват дори, че трябва да ти дадат земи и титла заради смелостта ти.

— Много приказват, нали? — отвърна Мерик, но трябваше да признае, че идеята за земи и титла му харесваше.

— Виж… — Таник гледаше към пода, в стените и навсякъде другаде, но не и към сина си. — Опитвам се да кажа, че… се справи добре. Аз съм… гордея се с теб.

Гордее се с него? Таник Райдър се гордееше с него? Мерик впрегна цялата сила на волята си, за да не погледне към прозореца и да се увери, че отвън не прелитат прасета.

— Доволен съм, че фактът, че едва не умрях, най-сетне те изпълни с гордост. Ако знаех, че е толкова лесно, още преди години щях да се хвърля от някой шибан мост.

Таник стисна юмруци и челюстта му се стегна, когато изскърца със зъби. Пое дълбоко дъх, преди да заговори отново:

— Това не е лесно за мен, Мерик. Знам, че може да съм бил несправедлив към теб…

— Не — отвърна Мерик. — Беше прав за мен от самото начало — аз съм безполезно, кекаво, мързеливо и егоистично копеле. Такъв съм. Винаги съм бил такъв и на кого трябва да благодаря за това?

— Трябваше да изпълня дълга си. Трябваше да се погрижа за по-важни неща. По-важни от мен, от теб…

— От майка ми?

Мерик видя проблясък на чувство в очите на Таник, когато спомена жена му. За миг изпита вина, задето я използва като оръжие, за да прониже баща си, но старото копеле си го заслужаваше.

Явно споменът за нея причиняваше болка на Таник. Той я беше изгубил. Беше на стотици левги от нея, когато тя умря. Мерик винаги го бе смятал за студено, безчувствено копеле, но като го гледаше сега, започваше да се съмнява в това.

— Съжалявам — каза той. — Не биваше да говоря за нея.

— Не, прав си. — Гласът на Таник беше омекнал. Беше станал почти нежен. Мерик никога не го беше чувал да говори така. Това го караше да прилича почти на човек. — Сгреших пред нея, сгреших и пред теб. Вече го знам. Но дойдох да се реванширам.