Ричард Форд - Разбитата корона

Водачът им Регулус му беше предложил кръвен дълг. Разбира се, Нобул отказа. Нямаше никакво право над техния живот. Тези мъже не му дължаха нищо. Все пак поискаха да останат до него, вероятно защото той единствен бе показал някакво състрадание към тях. Ако това, че ги призова да се бият с родено от магия чудовище, можеше да се нарече „състрадание“.

Останалите от Зелените куртки още бяха в амфитеатъра и разчистваха пораженията. Нобул бе благодарен, че не се налага да се занимава с това; беше се нагледал за цял живот на последиците от делата на магьосници. Колкото по-малко вземане-даване имаше с тях, толкова по-добре.

Не че това, което му предстоеше, беше по-приятно: какво щеше да прави с петима воини затани, по дяволите?

Регулус се надигна, избърса устата си с ръка, обърна се и погледна решително Нобул. Но затани винаги изглеждаха решителни, винаги изглеждаха яростни.

Регулус тръгна през двора към него. Вървеше с уверена грация, на която Нобул се възхити. Не си беше давал сметка колко впечатляващи са тези хора, особено когато не се биеш с тях при Портата на Бакхаус. Тогава нямаш време да се възхищаваш на подобни неща, защото се опитваш да останеш жив.

— Трябва да поговорим, Нобул Джакс — каза воинът затани.

— Да поговорим — отвърна той.

— Аз те харесвам, Нобул Джакс. Ти говори направо. Също като гортана.

— Благодаря.

— Аз и моите воини много говорихме, след като ти ни освободи. И решихме да напуснем това място, ако не получим сигурни гаранции.

— Да напуснете? След всичко, през което сте преминали, за да стигнете тук и да се биете за този град?

— Точно заради премеждията ни стигнахме до това решение. С нас се отнесоха дори по-зле, отколкото с животни — като с врагове, — а ние дойдохме само за да предложим верността си. За да останем и да се бием за този град, трябва да се направят отстъпки.

— Аз нямам власт да…

— Ако не ни осигурите каквото искаме, ще си отидем. Ако ни принудите да останем, ще се бием с вас.

Нобул преглътна тежко.

— Какво искате?

— Първо, идваме отдалече. Наложи се да оставим броните си преди пътуването. Ако ще се бием на вашите крепостни стени и ще защитаваме народа ви, ще ни трябват брони — брони на затани, изработени от майстор.

Усмивка се разля по лицето на Нобул. Беше изоставил ковачницата си преди месеци, но ръцете му още копнееха за чука. Едва ли в целия град имаше друг, който знаеше как изглеждат броните на затани и можеше да ги изкове така майсторски като него.

— Аз мога да го направя — отвърна уверено.

Регулус кимна с благодарност.

— Второто ни искане е по-важно. Изгубихме свой брат. Воин от нашето племе. Трябва да получим възмездие за това.

— Добре. Не знам колко злато е останало в хазната, но…

— Не, не ме разбра. Не искаме безполезните ви монети. Искаме живот за живот. Ако искаш, жертва го наречи.

Нобул усети как космите по тила му настръхват. Зададе въпроса, макар че вече знаеше отговора:

— Имаш предвид коза или овца?

— Не.

Разбира се, че „не“. Все едно някога е било толкова лесно.

— Няма как да стане това. Ние не предлагаме хора за жертвоприношения. При нас не се прави така.

— Разбирам, Нобул Джакс. Вие не уважавате боговете и мъртвите си като нас. Това няма значение. Тогава ще си тръгнем. — Той положи голямата си тъмна длан на рамото на Нобул. — Но се питам дали ще ни направиш една последна услуга. Трябва да изпратим своя брат към звездите. — Посочи тялото на затани, което бяха покрили с платно. — Ще имаме нужда от клада.

— Ще видя какво мога да сторя — отвърна Нобул.

Регулус се върна при воините си.

Нобул продължи да ги гледа, докато слънцето залязваше. Въздухът застудя, но той реши да не забелязва това. Очакваха го много студени нощи, трябваше да свиква.

Килгар и останалите момчета се върнаха точно преди мръкване и сержантът се приближи до него.

— Как се държаха? — попита той.

Нобул сви рамене.

— Ами като сега.

— Сенешалът вдигна страшна врява. Казва на всеки, готов да го слуша, че трябва да бъдат убити.

— А някой слушаше ли го?

Килгар се усмихна лукаво.

— За щастие, не. Лорд-маршалът и Върховният командир се съгласиха, че ще имаме нужда от тях. Когато хуртите дойдат, ще ги очаква много неприятна изненада.

— Да — отвърна Нобул смръщен. — Не съм сигурен как да ти го кажа, но те няма да останат за веселбата.

— Как така?

— Решили са, че им е достатъчно. Честно да ти призная, не ги виня след начина, по който се отнесоха с тях.