Ричард Форд - Разбитата корона

Леандран скочи към чудовището, сграбчи един паднал на земята меч и замахна силно. Аккула държеше копие, налетя приведен и прониза ствола на чудовището, докато Леандран сечеше най-дебелата от мятащите се ръце.

Пламнал от гордост, Регулус се присъедини към тях. Секирата нанасяше бързи удари по чудовището, опитваше се да го посече като дърво, каквото всъщност беше.

Дънерът на създанието изпука, когато то се извъртя в опит да се отърси от воините затани. В този миг нападна и Хагама, още едно копие в битката. Той крещеше така, сякаш самият Господар на Пустошта бе вкарал въздуха в дробовете му.

Един от рицарите с бронзови брони бързо се включи в схватката, мечът му просветваше, докато сечеше огромни късове от чудовището, и той отскачаше извън обхват точно навреме.

Регулус се приведе и едва избегна огромен клон, който замахваше да го помете от земята. Леандран не беше толкова бърз. Чудовището го сграбчи с дървения си крайник и го вдигна високо. Непокорният рев на Леандран не секна, докато съществото не го заби в земята с главата надолу. Той остана там притихнал и неподвижен. Регулус нададе яростен вик, подет от Джанто, който се втурна покрай него и скочи към главата на чудовището с оголени зъби и нокти.

Щом видяха смъртта на другаря си, затани подновиха разярени нападението, по-свирепи от всякога. Толкова страшна беше атаката им, че студеноземците с бронзови брони между тях и чудовището бяха принудени да отстъпят от пътя им. Колкото и да опитваше, създанието не успяваше да удари нито един затани. Те атакуваха яростно, после се стрелваха настрани, движеха се с лекота, всеки инстинктивно знаеше какво ще сторят другите, къде ще бъдат и как ще се бият.

Регулус приближи чудовището в гръб, а секирата му сечеше корените, които го поддържаха. Звярът се наклони, изгуби равновесие и политна към копията на Хагама, Казул и Аккула. Джанто още раздираше лицето му, кора и бяла слуз хвърчаха във всички посоки.

— Джанто! — извика Регулус.

Джанто вдигна поглед и той му хвърли секирата на палача. Затани я хвана ловко, вдигна я високо с рев и я стовари надолу, за да отсече главата на чудовището.

То падна и се загърчи на земята, бълвайки бялата си кръв. Регулус и воините му отстъпиха назад, когато бронираните студеноземци се хвърлиха да насекат поваленото чудовище.

Регулус се обърна към сгърченото тяло на Леандран и видя, че Аккула вече е клекнал до него. Младият затани вдигна поглед при приближаването му.

— Той вече пое по пътя си към звездите.

Тръпката от победата отстъпи, когато Регулус се вгледа в стария воин. Леандран беше негов учител от много години и сърцето на Регулус се свиваше от загубата. Нямаше печал обаче, нямаше сълзи. Леандран се беше бил храбро и посрещна смъртта както подобава на гортана — в битка. Това беше достоен край.

Щом трясъкът от ударите на мечовете затихна и звярът беше унищожен, се чу глас:

— Какво правите? На оръжие! Хванете тези престъпници!

Регулус вдигна глава и видя познатата закачулена фигура. Роган, така се бе нарекъл, сочеше обвинително с пръст към затани.

— Готови — нареди Регулус и воините му се наредиха до него. Очите на Джанто горяха, жаждата му за насилие не беше задоволена.

Един от воините в бронзова броня с големи крила на шлема пристъпи напред.

— Тези мъже ни помогнаха да победим враг, който щеше да избие всички ни, сенешале. Не вярвам, че искаш да ги оковеш отново?

— Те са опасни. Убийци — каза Роган. — Настоявам да…

— Настояваш? — рече воинът. — Ти настояваш?

Регулус видя как другите мъже с бронзови брони се приближиха до водача си, готови за още една битка.

— Мисля, че те доказаха лоялността си — каза глас зад него.

Регулус видя, че е заговорил Нобул Джакс. Харесваше този човек. Беше сигурен, че е толкова достоен, колкото говореше и името му.

— Това не доказва нищо. Тези създания са опасни врагове на Свободните държави — каза Роган. — Те бяха осъдени.

— Те доказаха на чия страна са — отвърна Нобул. — Виж. — И посочи поваленото чудовище.

Точно в този миг върхът на амфитеатъра избухна в дъжд от камъни.

Мерик я влачеше по изтърканите каменни стъпала, а Джанеса се бе вкопчила здраво в ръката му. Излязоха на друга платформа. Половината стена се беше срутила и тя виждаше града си, но той все едно беше на хиляди левги оттук — нямаше път надолу, от земята ги деляха стотина стъпки.

— Трябва да се върнем — каза Джанеса.