Ричард Форд - Разбитата корона

Огромното създание се приближаваше към кралицата, като помете няколко злощастни придворни по пътя си и ги запрати към купчина порутена зидария.

Таник изрева на хората си и те се втурнаха напред. Започнаха да секат с мечовете си ствола и размахващите се клони. Бяла гадост течеше от създанието, но то не спираше, а си пробиваше път през рицарите с бронзови брони.

Те нямаше да успеят да го спрат, преди да е стигнало до Джанеса.

— Изведете кралицата! — изкрещя отчаяно Каира.

Мерик откъсна очи от създанието, сграбчи кралицата и я задърпа от трибуната. Нямаше начин да стигне до изхода на амфитеатъра, който беше блокиран от приближаващото чудовище, затова поведе Джанеса към порутените тунели на арената. Последваха ги неколцина от Стражата.

Каира се обърна пак към противното чудовище и видя, че рицарите удържат атаката му, но явно не успяваха да го унищожат. Никога нямаше да победят това създание; то беше дело на черна магия и без съмнение щеше да избие всички. За миг тя се запита къде, по дяволите, се е дянала магистрата, но после всичките ѝ мисли се насочиха към битката.

Каира стисна здраво меча си и се втурна да помага на защитниците.

Създанието се влачеше по земята с трясък като от хиляди трошащи се кости. Мерик видя как то извърна огромната си глава и се понесе към тях на изгнилите си коренища. Едва когато започна битката, Каира му изкрещя да бягат.

Тогава Мерик сграбчи ръката на Джанеса. Не беше по протокол, но не го беше грижа. Издърпа я от дървения подиум така бързо, че се подхлъзнаха на последното стъпало и щяха да паднат по очи.

Изходът от амфитеатъра беше от другата страна на арената, където рицарите вече въртяха оръжията си, затова Мерик задърпа кралицата към една пролука в порутената стена. Одака и двама от Стражата бяха точно зад тях и това донякъде го успокояваше. Отворът в стената ги изведе в порутен каменен проход. Мерик виждаше града, свободата, през опадалата зидария, но нямаше как да стигне до него.

— Не спирай — изрева Одака.

Мерик не понечи да спори, а продължи да влачи кралицата по коридора. Тя не се оплакваше и го следваше с всички сили, докато стигнаха до стълбище. Мерик спря пред него.

— Нагоре — нареди Одака. — Ние ще пазим тук.

Докато той и двамата стражи заемаха позиции, Мерик задърпа кралицата нагоре. Отвън се чуваше шум от битка; някой изкрещя, после иззвъня стомана върху дърво и се чу страховит рев.

Стълбището ги изведе до паянтова платформа с проходи в двете посоки. Мерик избра онзи, който според него щеше да ги отдалечи от касапницата, и поведе Джанеса натам.

Нямаш никаква представа какво правиш и къде отиваш, нали? Я се стегни!

Проходът притъмня и след миг се озоваха в помещение, от което нямаше изход. Мерик закова рязко. На земята пред него лежеше рицар с броня на Стражата. Нагръдникът му беше пробит точно над сърцето.

Убиецът може би още беше наблизо и Мерик не държеше да се среща с него. Обърна се, за да хукне надолу по стълбите, но спря, защото някой излезе от тъмния проход зад тях. Мерик отчаяно се надяваше да е Одака, който идва да им каже, че всичко вече е наред.

Но знаеше, че не е той.

Мъжът беше стар, твърде стар, за да върви така уверено. Имаше широки рамене, посивяла коса и брада, но очите му… те приличаха на дълбоки ледени езера, които се взираха така студено, сякаш мразеха целия свят и можеха да го вледенят с поглед.

Мерик отстъпи и избута Джанеса зад себе си. Нямаше къде да бягат. Бяха в капан.

Старецът държеше меч с право острие и дръжка, каквато Мерик не беше виждал преди. Имаше чувството, че въпреки преклонната си възраст, този тип знае как да използва оръжието.

— Не се приближавай — рече Мерик и извади меча си. — Не искам да те нараня.

Старецът направи две крачки напред и спря.

— Няма да ме нараниш, момче. Аз съм Бащата на убийците. Не можеш да ме нараниш. Но не съм дошъл за теб, дойдох за…

— Да, да, схванах — рече Мерик и зае отбранителна поза. — Дошъл си да убиеш кралицата и тем подобни. Аз обаче ще те спра и така нататък. Хайде давай да се бием, какво ще кажеш?

Това като че ли развесели стареца, който се приближи, без да вдига меча си.

Никога не пропускай възможност, Райдър.

Мерик скочи в атака, макар да се чувстваше малко виновен, че ще изненада немощния си противник. Това се оказа без значение, защото старецът отби удара и веднага отвърна. Мерик се препъна назад, острието едва не посече окото му.