Ричард Форд - Разбитата корона

Тръгнаха по една уличка. В края ѝ двама мъже стояха на пост до стъпала, които се спускаха към нещо като канал, ако се съдеше по миризмата. С нарастващо удивление, Раг осъзна къде отиват.

Проходът се спускаше дълбоко под улицата и двама от хората на Палиен трябваше да вървят напред с факли. Раг осъзна, че са се насочили право към място под Параклиса на Таласъмите. Колкото по-надолу слизаха, толкова по-гадно вонеше. Как изобщо някой можеше да стои тук, особено богат човек като Бастиян?

Накрая се озоваха в голяма кръгла зала с влажни стени, от тавана висяха коренища. Нямаше огън и беше студено, защото от някъде идваше течение.

Палиен спря насред залата. Не извика, само стоеше и чакаше, сякаш бе дръпнал звънче и всеки момент щеше да дотича слуга.

Но не беше слуга.

Хората на Бастиян бяха слаби, не здравеняци, каквито Палиен и Фридрик предпочитаха. Имаха изпити, хищни лица, тъмни дрехи и носеха всякакви ножове и секири.

Излязоха от сенките, сякаш изникнаха от мрака и той полепваше по тях, като че ли не искаше да ги пусне. Раг усети, че ръцете ѝ започват да треперят, и стисна юмруци, за да не изглежда страхливка.

Когато ги обградиха напълно, Бастиян излезе от тъмното. На тази слаба светлина той повече от всякога приличаше на мъртвец, сякаш току-що се беше изровил от пръстта. Раг с облекчение установи, че той гледа Палиен, черните му хлътнали очи като че ли можеха да убиват с поглед.

— Е? — рече Бастиян.

Раг видя, че от увереността на Палиен не е останала и следа; той вече гледаше като заек, а не като ястреб. Палиен прокара палец и показалец по мустаците си, преди да отговори:

— Фридрик го няма. Трябваше да се срещна с него днес, но той не се появи. Никой не го е виждал, а тази малка кучка не иска да ми каже нищо. — Посочи към Раг. — Знае нещо, но щяла да го каже само на теб.

Бастиян извърна за миг студените си очи към Раг с такова презрение, сякаш виждаше лайно на подметката си.

— Ще каже — рече той.

Настъпи тишина. Бастиян вече не гледаше към нея, но тя знаеше, че я чакат да заговори. Сега или никога. Беше време да хвърли заровете. Беше време да рискува живота си отново. Може би за последно .

— Фридрик го заловиха. Отведе го един от Дворцовата стража.

Палиен се обърна към нея.

— Какво? Къде е той?

Време е, Раг. Сега или никога.

Тя отстъпи назад, изкриви лице и се напъна да пусне няколко сълзи, сякаш животът ѝ зависеше от това. И така си беше.

— Моля ви, господин Бастиян — каза тя, както безброй нещастници се бяха обръщали към Фридрик точно преди да изгубят пръст или око. Посочи обвинително Палиен и извика: — Той го направи. Той предаде господин Фридрик на Стражата.

— Лъжеш, малка кучко — излая Палиен и направи крачка напред. Раг отстъпи и изпищя като ужасено малко момиченце. Не се наложи да се преструва много.

Преди Палиен да я докопа, до гърлото му се появи нож. Един от хората на Бастиян стоеше зад него. Палиен замръзна.

— Продължавай — каза Бастиян, но не изглеждаше много заинтригуван.

Раг знаеше, че някой ще умре в тази смрадлива яма — или тя, или Палиен.

— Аз го проследих. Видях го с Фридрик. Видях как подмамва Фридрик към капана и после видях как му плащат за това. — Посочи ококорена от страх кесията на Палиен, сякаш не тлъста кесия, а дебел паяк висеше на колана му.

Без да продума, Бастиян погледна към един от хората си. Той пристъпи напред и откачи кесията от колана на Палиен.

— Тя лъже, мамка му — каза Палиен. — Не виждаш ли? Тя е шибана лъжкиня.

В това време човекът на Бастиян изсипа съдържанието на кесията му в дланта си. Остави няколко монети да се изплъзнат през пръстите му, докато накрая намери каквото търсеше.

— Какво е това? — извика Палиен паникьосан, докато мъжът го подаваше на Бастиян. — Какво е?

Бастиян вдигна предмета, който засия на светлината на факлите като фар на скала.

— Малък медальон — каза той. — От стомана, с корона и кръстосани мечове. Дават ги само на Стражата на Скайхелм. Много рядък и струва доста на черния пазар. Но ти вече знаеш това, нали, Палиен?

— Не! Не е мой.

— Само това ли ти платиха, задето предаде Гилдията, или получи и злато?

— Не, кълна се. Не е мой. — В гласа му вече се усещаше страх.

— Тогава какво прави в твоята кесия?

— Ами… — Палиен се втренчи паникьосан в Бастиян. По бузата му се стичаше сълза. Извърна очи към Раг и в тях отново проблесна ястребът.

Само за миг.

Когато отвори уста да заговори и вероятно да уличи Раг, човекът на Бастиян прокара ножа си по гърлото му. Думите на Палиен потънаха в кръвта, която шурна от раната. Той падна на колене, като отчаяно, отчаяно притискаше раната с ръце.