Ричард Форд - Разбитата корона

Но това няма да ти помогне сега, нали, Раг? Няма да ти спаси кожата този път, този път май се оказа по-хитра, отколкото е здравословно, а?

Каира ѝ беше дала възможност да избегне всичко това. Още в началото ѝ каза, че ще се грижи за нея, и държеше на думата си. Но на Раг това не ѝ беше достатъчно, нали? Нищо никога не беше достатъчно.

А и какво можеше да направи? Да живее в казармата с рицарите? Не такъв живот искаше. Раг винаги бе искала да постигне нещо, а това нямаше да се случи, ако станеше лакей на някаква жена-воин.

Докато се взираше в тази врата обаче, това не ѝ се струваше чак толкова лош вариант.

Поне щеше да си жива, Раг. Щеше да оцелееш. Не е ли достатъчно?

Оцеляването обаче никога не е било достатъчно за Раг. Точно затова отиде в Гилдията. Точно затова си рискува и кожата досега. Нямаше смисъл да се връща назад.

Винаги си усложняваш положението, нали, Раг?

Тя прекоси бързо пустата улица и завъртя дръжката на вратата. Почти очакваше да е заключено. Не беше и вратата поддаде с тихо скърцане, но нямаше как да го избегне. Високите гласове вътре ѝ подсказаха, че и без това няма значение. Никой не чуваше.

Раг се промъкна вътре и затвори вратата след себе си. Разпозна гласовете, които спореха до тезгяха, и преди да излезе иззад ъгъла, спря да послуша.

— Изобщо не трябва да сме тук. — Това беше Шърл, разтреперан и уплашен като малко момиченце.

— А къде да идем, мамка му? — каза Ярик изнервен, сякаш му беше писнало от скимтенето на Шърл.

— Той е прав — каза Есен. Гласът му звучеше странно, след като му бяха сплескали носа в тъмната уличка. — Ако останем тук, със сигурност ще ни очистят. Бастиян ще дойде, ще започне да разпитва, а ние няма да можем да отговорим.

— Те ще ни намерят където и да идем — каза Ярик. — Ако избягаме, само ще изглеждаме виновни.

— Ние сме виновни, мамка му — каза Шърл. — Оставихме ги да го хванат просто ей така.

— Те са обучени — отвърна Есен. — Нищо не можехме да направим. Нали видя какво направи онази жена на Харкас.

Раг надникна иззад ъгъла и видя, че момчетата са се сгърбили около жаравата, Харкас стоеше малко по-назад и се взираше в пламъците.

— Тогава какво ще правим, мамка му? — попита Шърл, сякаш всеки миг щеше да се разплаче.

Явно никой нямаше отговор на този въпрос. Никой нямаше представа какво да правят сега, когато Фридрик го нямаше и точно те бяха позволили това да се случи.

— Нищо няма да правим — каза Раг и влезе в стаята възможно най-уверено.

Момчетата се изправиха при появата ѝ. Харкас само се огледа бавно, сякаш не беше изненадан да я види.

— Къде беше, по дяволите? — попита Шърл.

— Няма значение къде съм била, по дяволите — каза тя. — Дайте да измислим някаква история и да се придържаме към нея. — Дебелакът я погледна, сякаш го беше зашлевила, но не каза нищо. — Ако Бастиян разбере, че сме ги оставили да заловят Фридрик, всички ще свършим в Сторуей с камък на шията. Затова просто няма да му казваме. Фридрик е излязъл, без да каже нищо на никого. Никой не знае къде е отишъл или кой е бил с него. Излязъл е снощи и не сме го виждали оттогава. Ясно ли е?

Ярик, Шърл и Есен се взираха в нея със смръщени чела. Харкас я гледаше безизразно. Явно имаха нужда от малко време, за да го смелят. Раг само се взираше в тях и си даваше вид, че знае какво върши.

— Те ще ни избият — каза Шърл.

— Не, няма — отвърна Ярик. — Тя е права — никой не знае, че сме били с него, когато го хванаха. Трябва само да седим кротко и да чакаме някой да го потърси.

Той се озърна към Есен, който каза:

— Да, прав си.

— Вие сте откачили? — проплака Шърл. — Просто ще седим тук и ще чакаме да дойдат за нас, защото тя така казва? — посочи обвинително Раг.

Ярик го погледна с отвращение, сякаш се беше изсрал на стола си.

— Благодарение на нея си още жив, момче. Ако не беше тя, щяхме да те захвърлим да умреш в някоя канавка.

Това беше достатъчно да затвори за известно време устата на Шърл.

Есен донесе още малко цепеници за огъня и петимата останаха така да чакат утрото. Сърцето на Раг бумтеше, докато се чудеше какво ще се случи. Дали беше постъпила правилно. Тези момчета не бяха най-умните, нито дори най-дружелюбните, но тя не искаше да пострадат заради нея. Е, поне не всички. От време на време виждаше как Харкас се взира в нея от ъгъла на стаята. Нямаше представа какво му минава през главата, но не беше сигурна, че иска да знае.

Почти призори вратата се отвори рязко.