Ричард Форд - Разбитата корона

Тази история му беше до болка позната. Вече му беше писнало да го унижават по-големи майстори на меча и нямаше да позволи на този дъртак да се присъедини към дългия списък.

Мерик удари отново напълно концентриран. Този път нямаше да направи грешка. Всичко, което беше научил при рода Тарнат…

Старецът парира и Мерик едва не изпусна меча. Беше принуден да затанцува назад, за да излезе от обхвата на противника си, и Джанеса заотстъпва заедно с него.

— Нищо не можеш да сториш — каза Бащата на убийците. — Краят е неизбежен. Ще ти позволя да си идеш. Остави кралицата и ще те пусна…

Мерик пак нападна. Този път успя да посече робата на стареца и той отвърна още по-яростно. Мерик заотстъпва към стената и избута Джанеса точно в мига преди мечът на стареца да отцепи парче от древния камък зад него.

Бащата на убийците се движеше като привидение, в един миг бе тук, в следващия — на съвсем друго място. Мерик удряше отново и отново, но всеки замах бе отбиван с лекота. При последния опит мечът на стареца изби оръжието от ръката му, то издрънча в стената и падна на няколко крачки от тях. Бащата на убийците тръгна към Мерик, пристъпваше много внимателно и се взираше в очите му.

— Показа изненадващ кураж пред лицето на сигурна смърт — каза той.

— Повярвай ми — няма по-изненадан от мен — отвърна Мерик.

Бащата на убийците вдигна меча си.

В този миг Одака Дуур нахлу през отвора със свиреп рев. Приличаше на див звяр, докато размахваше извития си меч с такава скорост, че Бащата на убийците едва успяваше да го отбива.

— Бягайте! — изкрещя Одака и Мерик нямаше намерение да чака втора подкана.

Хвана Джанеса за ръката и я извлече от стаята. Докато тичаха по прохода, зад тях се носеше звънът на мечовете.

Беше провалил воините си, поведе ги към позорна смърт. Мисълта, че ще умрат от острието на палач, го изпълваше със срам, какъвто никога не бе изпитвал. Затова, когато чудовището се изтръгна от земята, сърцето на Регулус Гор подскочи. Те вече нямаше да бъдат заклани за радост на ликуваща тълпа. Поне сега щяха да умрат от ръцете на достоен противник.

Първо обаче трябваше да стигне до тях, трябваше да унищожи онези, които се изправиха пред него. Регулус се възхити на воините с бронзови брони. Те бяха организирани, дисциплинирани и умираха с чест.

Той опъна отново оковите си, докато ги гледаше, копнееше да се присъедини към тях, но не можеше да стори нищо. Палачът, който само преди миг бе готов да отсече главата на Джанто, стоеше стъписан, а секирата висеше в ръката му. Какво не би дал Регулус за това оръжие, за шанс да скочи от ешафода и да се бие с врага си — да умре като воин.

Докато затани гледаха безпомощни, един от войниците в зелено хукна към тях. Регулус го позна, беше Нобул Джакс, с когото беше говорил в килията. Изглеждаше разгневен. Някой спореше с него, опитваше се да го издърпа назад, но напразно.

Нобул застана до Регулус и го погледна с тревога, но не и със страх. После откачи маската, която стягаше челюстта на затани.

— Още ли искаш да се биеш за нас? — попита той. Регулус се втренчи в него, ясно осъзнаваше касапницата, която се разиграваше на арената. — Ще се биеш ли за нас сега?

Регулус се усмихна мрачно. Той се беше доверил веднъж на тези студеноземци и това го беше довело дотук, където щяха да го убият за забавление на тълпата. Можеше ли да им се довери отново?

Какво значение има? Кажи „да“ и приеми свободата си, за да умреш с оръжие в ръка и кръв на устните.

— Да, Нобул Джакс. Ще се бия за вас.

Нобул грабна ключовете и отвори оковите му. Регулус се изправи в целия си ръст и сведе поглед към Нобул. Виждаше, че той е готов да се отбранява, ако се наложи.

— Аз и моите воини ще се бием за вас — каза Регулус. — Но ще имам честта да вляза в битката пръв.

След това се обърна към закачуления палач, който отстъпи назад, вдигнал секирата като щит. Регулус я изтръгна от ръцете му и скочи от дървения ешафод. Приземи се леко и хукна към битката. Огромният звяр замахна с един гърчещ се клон и във въздуха полетяха бяла слуз и парчета от броня.

Регулус скочи с рев покрай воините, които отчаяно се сражаваха. Вдигна високо секирата, стовари я със силен трясък върху дебелия дървесен крайник и чудовището надигна глава в безмълвен вик. То удари, Регулус не успя да отскочи навреме и полетя във въздуха, без обаче да изпусне брадвата, която се изтръгна от чудовището.

Още щом се стовари тежко на земята, създанието пак се хвърли към него. Регулус скочи на крака и се приготви за атаката. Преди дървото да успее да го помете с огромния си клон, още мъже се хвърлиха в атака.