Ричард Форд - Разбитата корона

Чиракът на магистрата беше до нея, лицето му беше покрито с прах. Говореше ѝ нещо, но тя не можеше да го чуе.

— Добре ли сте, Ваше Величество? — различи най-сетне думите.

— Да — отвърна тя, докато се изправяше. — Намери господарката си.

Момчето кимна и тръгна през прахта да търси Гелредида.

Джанеса внезапно се сети за Мерик, който лежеше някъде сред отломките и кървеше, и хукна през разсейващия се облак.

Долови някакво движение и тръгна натам, защото реши, че е Мерик. Спря рязко, когато видя разпокъсаната роба. Бащата на убийците се влачеше по земята, но само с една ръка, ръката, с която бе държал меча, я нямаше. Опитваше се да достигне остатъците от меча си; счупен ефес със строшено острие. Джанеса се наведе и го вдигна.

Старецът се извъртя да я погледне. Тя се сепна от вида на лицето му — половината представляваше кървава каша, но другата половина я ужаси повече. Очите му вече не бяха сини, а сияеха със златна светлина. Кожата му вече не беше така сбръчкана, а брадата бе изчезнала и на нейно място имаше гладка, силна челюст. Все още приличаше на Бащата на убийците, но не беше старец, а млад мъж и ако не бяха раните, дори щеше да е красив.

Това е магия, каза си тя, старата външност бе само маскировка, още една елхаримска измама.

— Явно се провалих — каза той тихо.

— Явно се провали — отвърна Джанеса, гледаше го без жалост. Този човек беше измъчвал нейния любим цял живот, а сега се опита да убие и нея. Не заслужаваше съжаление.

— Когато господарят ми Амон Туга дойде за главата ти, кажи му… — пое си с мъка дъх. — Кажи му…

Джанеса заби счупения меч в гърлото на Господаря на убийците.

— Нищо няма да му кажа — изсъска през зъби. — Той ще научи само, че си се провалил. Тялото ти ще бъде изгорено и никой няма да помни, че дори си съществувал.

Светлината в очите му бавно угасна, от златна посивя като пепел, докато животът на Бащата на убийците изтичаше от раната в гърлото му. Джанеса го гледаше и нещо в нея ликуваше. Нещо в нея се радваше на смъртта му.

Тя отстъпи назад. Въздухът почти се беше прояснил, шумът от арената долу бе затихнал. Джанеса се огледа за Мерик. Търси го трескаво, докато не го откри под купчина отломки.

Коленичи до него и започна да сваля камъните от тялото му. Беше още жив, но на ръба на смъртта. От раната в гърдите му пулсираше кръв и локвата, образувала се около него, започваше да се съсирва.

Той отвори очи при допира ѝ.

— Това не го очаквах — успя да изрече, от устните му се стече струйка кръв.

— Не говори — каза Джанеса, преди да извика за помощ. Чиракът помагаше на магистра Гелредида да се изправи и Джанеса я погледна умолително.

Старицата само поклати глава и погледна Мерик.

— Нищо не може да се направи — рече тя и се обърна да си тръгне.

Джанеса се обърна към Мерик. Очите му вече губеха блясъка си, клепачите натежаваха и той едва ги държеше отворени.

— Ти извърши велико дело, Райдър. Саможертвата ти няма да бъде забравена.

Тогава Гелредида се обърна и погледна с любопитство умиращия.

— Райдър ли каза?

— Да — отвърна Джанеса. — Мерик Райдър.

— Отмести се — нареди старицата и коленичи до Мерик.

Джанеса се изправи и видя как Гелредида внимателно сваля алените ръкавици от ръцете си. Плътта под тях беше черна, а вените изпъкваха в страховита паяжина.

— Уейлиън, помогни — каза Гелредида и започна да разкопчава нагръдника на Мерик.

Момчето се подчини и още щом свалиха бронята му, магистрата положи страховитите си ръце върху раната. Започна да припява тихо, призоваваше онези сили, които магьосниците насочваха, за да вършат делата си.

В това време по стълбите изтрополиха рицари в брони, търсеха кралицата. Опитаха се да я отведат, но тя беше сигурна, че опасността е преминала, и искаше да види как старата вещица ще си свърши работата.

След няколко мига очите на Мерик се отвориха, а Гелредида се отпусна назад и изпъна с пукане гърба си.

— Ще оживее — рече тя. — Уейлиън, ако обичаш. — Чиракът веднага ѝ помогна да се изправи.

— Благодаря ти — каза Джанеса, когато старицата мина покрай нея.

— Не ми благодари още — отвърна Гелредида с мрачно изражение. — Това е само началото.

Нобул ги гледаше как пируват. Само той и петимата затани стояха в двора. Те бяха зверове, гиганти, свирепи и диви. Беше се бил с тях, беше ги убивал, но преди много време. Тогава беше изплашен до смърт, но когато боят започне, забравяш за страха си. Сега обаче нямаше с кого да се бие — тези мъже му бяха доказали лоялността си. Сега му оставаше само да ги гледа и не беше сигурен дали да се плаши, или не.